След като избереш по дата  имиджа, от който ще възстановяваш (което е най-естественият и логичен начин), те очаква бутон Finish и нямаш възможност да променяш опциите на възстановяването. За да получиш контрол примерно над най-досадната опция – Verify recovery point before restore, трябва да натиснеш бутон Change, да избереш на практика отново файла с точката на възстановяване (не е лошо да помниш датата му, защото тук тя не се вижда веднага, а само със задържане на мишката над името на съответния файл, пък дори и тогава, ако при пускането на програмата не си сменил часовата зона от GMT-8 на GMT+2 или +3 през лятото, няма да видиш правилния час и евентуално и правилната дата, ако backup-ът е правен сутринта.

След като избереш файла ръчно, получаваш възможност да зададеш къде да се извърши restore (внимателно обаче, да не намажеш друг диск), да изключиш опцията за предварителна верификация и след това да преминеш към действие.

Накрая, за да не свършат изненадите така внезапно, има още една. Много преди слайдерът да е стигнал до стоте процента и прогнозата за оставащо време да е наближила нулата, възстановяването ще приключи. Предполагам, че този бъг се дължи на едно от две неща: или на това, че в калкулацията за оставащ процент от задачата и време за изпълнението й е заложена и верификацията на изходния файл, или 100-те процента отговарят на рамера на възстановявания диск, част от който, особено при инсталационните дискове, обикновено е празна.

Но във всеки случай задачата е приключена успешно, ако програмата каже, че е готова и всичко е наред.

Ето го и превода на съдържанието на плаката. Впрочем, особено интересно е да се отбележи, че последиците от пушенето се разпростират далеч не само върху пушачите и всички, които се намират волно или неволно около тях, не само върху неродените им още деца, но се проявяват и като увеличен риск за здравето на следващото поколение в много по-късна възраст.

Приятно четене. Добре де, знам, че няма да е приятно. Но пък е важно…

Всяка секунда някой умира от употреба на тютюневи изделия, казва Световната здравна организация. Изследванията показват, че хората, които започват да пушат в тийнейджърските си години (както е при повече от 70% от пушачите) и продължават още 2 или 3 десетилетия, ще умрат 20 до 25 години по-рано от тези, които никога не са запалили цигара. Ракът на белите дробове и сърдечните заболявания изобщо не са единствените, които причиняват на пушачите сериозни здравословни проблеми и смърт. Надолу можете да се запознаете с някои от по-рядко споменаваните странични ефекти на пушенето – от глава до пети.

1. Косопад. Пушенето отслабва имунната система, като прави тялото по-уязвимо за болести като еритемен лупус (lupus erythematosus), която причинява косопад, язви в устата и обриви по лицето, скалпа и ръцете.

2. Катаракт. Счита се, че пушенето причинява или влошава няколко очни болести. При пушачите има 40% по-висок риск от развиване на катаракт (перде) – помътняване на очната леща, което блокира светлината и може да доведе до ослепяване. Пушенето причинява перде по два начина: чрез дразнене на очите и чрез отделяне на химикали в белите дробове, които после през кръвообращението достигат до очите.
Пушенето се свързва и с възрастовата дегенерация на макулата, нелечимо заболяване, което се причинява от увреждане на централната част на ретината, известна като макула. Макулата отговаря за фокусирането и централното зрение и контролира способността за четене, управление на автомобил, разпознаване на лица и цветове и виждане на детайлите на различни обекти.

3. Образуване на бръчки. Пушенето ускорява остаряването на кожата, като намалява протеините, които й дават еластичност, лишава я от витамин А и влошава кръвообращението. Кожата на пушачите е суха, твърда и осеяна с малки бръчици, особено около устата и очите.

4. Загуба на слуха. Понеже пушенето покрива с плака стените на кръвоносните съдове, намалявайки по този начин потока от кръв към средното ухо, пушачите могат да загубят слуха си по-скоро от непушачите и са по-уязвими към загуба на слуха, причинена от инфекции или силен шум. Пушачите имат и три пъти по-висок риск от инфекции на средното ухо, които могат да доведат до допълнителни усложнения, менингит и лицева парализа.

5. Рак на кожата. Пушенето не причинява меланом (понякога смъртоносна форма на рак на кожата), но увеличава шанса да умрете от него. Пушачите имат два пъти по-висок риск да развият кожен плоскоклетъчен карцином – рак, който оставя залющени червени обриви по кожата.

6. Разрушаване на зъбите. Пушенето се намесва в химията на устата, като създава зъбна плака, пожълтяване на зъбите и спомага за тяхното разрушаване. Пушачите имат 1.5 пъти по-висок риск да загубят зъбите си.

7. Емфизем. В допълнение към рака на белите дробове, пушенето причинява емфизем, раздуване и разкъсване на алвеолите, с което намалява капацитета на белия дроб да приема кислород и да освобождава въглероден двуокис. В екстремни случаи се помага на пациентите да дишат посредством трахеотомия. Прорязва се отвор в трахеята и през нея се вкарва въздух в белите дробове (вижте на снимката). Хроничният бронхит (не е показан тук) се проявява с натрупване на гнойна слуз, която предизвиква болезнена кашлица и дихателни проблеми.

8. Остеопороза. Въглеродният окис, основният отровен газ от автомобилния и цигарения дим, се свързва с кръвта много по-лесно, отколкото кислорода, като намалява капацитета на кръвта на активния пушач да пренася кислород с до 15 процента. В резултат плътността на костите на пушачите намалява, чупят се по-лесно и им трябва до 80% повече време да се излекуват. Пушачите са по-податливи и на проблеми с гърба: едно проучване показва, че индустриалните работници, които пушат, имат 5 пъти по-висока вероятност да изпитват болки в гърба след нараняване.

9. Сърдечни заболявания. Един от всеки три смъртни случая в света се дължи на сърдечно-съдови заболявания. Пушенето е един от най-големите рискови фактори за поява на сърдечно-съдови заболявания. Тези заболявания убиват повече от 1 милион души годишно в развиващите се страни. Сърдечно-съдовите заболявания, свързани с пушенето, убиват повече от 600,000 души годиншно в развитите страни.
Пушенето кара сърцето да бие по-бързо, повишава кръвното налягане и увеличава риска от хипертония и стесняване на артериите и в крайна сметка причинява инфаркти и инсулти.

10. Стомашни язви. Пушенето намалява устойчивостта към бактериите, които причиняват язва на стомаха. То влошава и способността на стомаха да неутрализира киселината след хранене, което й позволява да разруши неговата лигавица. Язвите при пушачите се лекуват по-трудно и е по-вероятно да се появят отново.

11. Загуба на естествения цвят на пръстите. Катранът в цигарения дим се натрупва по пръстите и ноктите, придавайки им жълто-кафяв оттенък.

12. Рак на матката и спонтанен аборт. Освен увеличаване на риска от рак на маточната шийка и матката, пушенето причинява проблеми с плодовитостта на жените и усложнения по време на бременността и раждането. Пушенето по време на бременност увеличава риска от раждане на плод с ниско за възрастта си тегло и здравни проблеми в по-нататъшна възраст. Спонтанните аборти се срещат 2 до 3 пъти по-често при пушачи. Това се отнася и за мъртвораждания, като причината е лишаване на плода от кислород и аномалии на плацентата, причинени от въглеродния окис и никотина в цигарения дим. Синдромът на внезапна детска смърт също се свързва с пушенето. В допълнение пушенето може да понижи нивата на естрогените и да предизвика преждевременна менопауза.

13. Влошаване на качеството на спермата. Пушенето може да повлияе неблагоприятно спермата и да увреди ДНК на сперматозоидите, което може да причини спонтанен аборт или родилни дефекти. Според  някои проучвания е много вероятно децата на бащи, които пушат, да заболеят от рак. Пушенето намалява и броя на сперматозоидите, както и потока от кръв към пениса, което може да причини импотентност. При пушачите също така се среща по-често и стерилитет.

14. Псориазис. При пушачите е налице 2 до 3 пъти по-голяма вероятност да заболеят от псориазис – незаразно възпалително състояние на кожата, което се изразява в сърбящи и сълзящи червени обриви по цялото тяло.

15. Болест на Бюргер. Болестта на Бюргер (облитериращ тромбангиит) е възпаление на артериите, вените и нервите в краката, което води до ограничаване на кръвообращението. Ако се остави без лечение, болестта на Бюргер води до гангрена (тъканна смърт) и ампутация на поразените зони.

16. Рак. За повече от 40 елемента на цигарения дим има данни, че причиняват рак. Рискът от рак на белия дроб е 22 пъти по-висок при пушачите 16a, отколкото при непушачите. И според многобройни изследвания, колкото по-дълго пуши един човек, толкова повече се увеличава вероятността да се заболее от други видове рак, сред които рак на носа (2 пъти повече) 16b; на езика 16c; на устата, слюнчените жлези и фаринкса (6 до 27 пъти); на гърлото (12 пъти); на хранопровода (8 до 10 пъти); на ларинкса (10 до 18 пъти); на стомаха (2 до 3 пъти); на бъреците (5 пъти) 16d; на пикочния мехур (3 пъти); на пениса (2 до 3 пъти); на панкреаса (2 до 5 пъти) 16e; на дебелото черво и ректума (3 пъти) и на ануса (5-6 пъти). Някои изследания са показали връзка дори между пушенето и рака на гърдата 16f.

Този постер е актуализирана репродукция на “Тялото на пушача”, първоначално създаден от списание COLORS, брой 21, юли-август 1997 г.

Продукт на NMH Communications.
Creating space for public health.
СЗО, Женева, 2001 г.

Превод: Стефан Янков

Вчера ГЕРБ даде заден ход на този закон и беше убедително подкрепен и от много от останалите партии. От ГЕРБ обяснили намерението си да отменят невлязлата още в сила забрана със загриженост за туристическия бранш и с аргумента, че в България закони и забрани така или иначе не се спазвали. Мотивът: криза е в туризма, ще помогнем на тютюнопроизводителите, а и кой ли спазва законите в България.

Ето какво чух да казват пред камерите на БТВ Бойко Борисов и някои народни представители насред безобразно задименото барче на Парламента (предполагам, че беше то, защото репортажът започна в кулоарите и продължи с помещение с прави маси с бели покривки и много депутати около тях), в което камерата на оператора умело се местеше от хората, които се изказваха, през облаците дим, към гнусната гледка на купчините фасове по масите. Въпреки че, както поясниха по-късно от БТВ, там отдавна било забранено да се пуши. А в действителност помещението приличаше на лисичарник и мога само да съжаля горките журналисти, принудени да работят в тази обстановка като парламентарни репортери.

Запазвам точния изказ на всеки от коментиралите темата, а моите коментари ще бъдат веднага след техните изказвания.

Бойко Борисов, министър-председател: Познаваме се, българите. На мене от вчера, да речеме, когато взехме това решение, ми се обадиха доста хора. И викат “браво, че можеме, нали, ако има 2-3 маси в ресторанта за пушачи, другите за непушачи, да са отделени”.

Умерен и позитивен, както винаги. Ето, направихме нещо добро за дребния бизнес – казва премиерът с тези думи. А защо не направихте нещо добро например за една друга част от бизнеса през миналата есен, когато забранихте на всички бюджетни организации да си поръчват календари и рекламни сувенири за Коледа?!

И още нещо по самото изказване – не се сещам кое е това заведение, в което ще отделят само 2-3 маси за пушачи, а останалите ще са за непушачи. По-скоро очаквам да видя обратното – да има 2-3 маси за непушачите, които просто няма да се виждат от дима, който се стеле около тях.

Ще си позволя да пусна и още един цитат от Бойко Борисов, който излезе от собствената му уста също вчера, и който идеално допълва неговата позиция по темата: “Предходното правителство е приело закон, чрез който от 1 юни отпада възможността да се пуши на обществени места. Това обаче няма как да се случи – нито веднага, нито когато и да е. Познаваме се, българите”

Всъщност законите не ги ли приемаха в Парламента!? Преди няколко дена Цветан Цветанов каза, че щял да иска наказание за октоподите, сега пък предишното правителство било приело закон…

И като се познаваме българите, защо искате да ни убедите да спазваме другите закони, г-н Борисов? След като сам ни казвате, че българите не спазват закони и правила, как сте се заели с това да въведете ред в държавата? Как ще го направите, след като явно е невъзможно? Може би със сила? И ако да, защо пък да не я приложите точно по отношение на забраната за усмърдяване на обществените места чрез тютюнопушене?

Да погледнем и към изказванията на останалите депутати…

Светлин Танчев, ПГ на ГЕРБ: Вие знаете, и в селата, където са нашите избираеми райони, почти е нереалистично да си мислиме, че ако направиме тотална забрана, някой, хората, ще отидат да си пият ракията или кафето и да не използват цигари.

Ясно, този много държи ГЕРБ да се хареса на “широките народни маси”. На хората в селата и малките градове, за които спокойствието да си консумират салатката, ракийката и цигарката са гаранция ако не чак и за бъдещи изборни успехи, то поне за спокойно придвижване напред през мандата.

И пак да попитам, какво прави един законодател в Парламента, ако смята, че това, което създава – законите, няма да се спазва!? Изглежда, че просто усвоява едни пари…

Веселин Методиев, ПГ на Синята коалиция: Ние сме малко по-друга култура. Ние сме като в Италия. Там 8 пъти спираха да пушат (хили се) по държавна линия. Мисля, че и в България ще е така (продължава да се хили).

Г-н Методиев, ако е за въпрос, като гледам каква чалга и мръсотия е около нас, ние изобщо не сме някаква култура, не просто да сме “малко по-друга”. Но това е друга тема. Важното е като си защитавате позицията, да използвате истини, иначе само се излагате. Не знам колко точно пъти са спирали да пушат в Италия, аз знам само за последния път, преди малко повече от 2 (или 3) години. След него просто не са почвали, надали и някога ще почнат. По мои лични наблюдения забраната се спазва във всички заведения, в които съм влизал – никакви изключения! При анличаните също, а те пият повече и от нас (това го казвам като аргумент срещу онези, които ми обясняват как не можели да пият, без да пушат).

Румен Петков, ПГ на Коалиция за България: Примерно има неща, които трябва да бъдат категорично забранявани и трябва да бъдат криминализирани. Например проституцията. Но мисля, че случая с пушенето не е такъв.

Проституцията не е хубаво нещо, г-н Петков – вярно. Наркотиците и те не са хубаво нещо, въпреки че не знам защо ги пропуснахте. Може би за да не направим връзката с това, че пушенето също е форма на наркомания, макар и по-лека? Е, може и да е лека, но пък е мноооого миризлива. И не – никой не иска да го криминализира, само да го ограничи леко и то да се извършва на места, където няма да се усмърдяват дрехите, косите и кожата на невинните хора, които не желаят това. Това – в случай, че решим да отхвърлим здравния аргумент като “недоказан”.

Иван Костов, съпредседател на ПГ на Синята коалиция: Много е неевропейско да започваме тоя дебат от начало. Той е воден преди много време.

Г-н Костов, забележките ми към Вас като политик през годините са били много, обаче за това мъжко изказване мога само да Ви стисна ръката. Наистина типичните наши шменти-капели от типа на отмятане от поети обещания, каквото всъщност правим в този случай, са нещо крайно неевропейско. И ако ще се отмятаме, по-добре да се бяхме отметнали от затварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ Козлодуй! :-)

Андрей Пантев, ПГ на Коалиция за България: Тази идея, че пушенето значи чибук със одалиски!?, които танцуват под гъгнива музика и пашата ги наблюдава, това е доста комично. Европа ще пропуши отново, защото това е част от човешката природа, част от насладите в този свят, не може аксетизмът да надделее толкова плътно.

Г-н Пантев, съжалявам, че не знам какво значи одалиски, ако изобщо правилно чух думата – много пъти повторих репликата Ви, но така и не можах от нея да извадя друга дума, която да знам. Обаче схванах основната идея. За Вас пушенето е форма на наслада от живота, а отказът от него – аскетизъм. Е, нека ви обърна внимание, че може да има и друга гледна точка. Например такава, според която пушенето е гнусно и много миризливо занимание, което казват, че дори е вредно, а насладите в този свят включват да усещаш хубавите миризми и вкусове.

Рамадан Аталай, ПГ на ДПС: В България обичаме да нарушаваме законите. Всеки, който нарушава закона, показва, че е един много по-голям бабаит, отколкото онзи, който чувства вътре в себе си, че закона е закон и трябва да се спазва.

Винаги съм усещал, че има доста неща, в които турците са много по-европейци от нас, българите. Г-н Аталай го показа още един път. Да, и той потвърди, че тук, в България, не обичаме да спазваме законите и онези, които не ги спазват, ги издигаме в статут на герои. Но поне не беше щастлив от този факт. Не изглеждаше щастлив и от отмяната на забраната, въпреки че би следвало да е, защото тютюнопроизводителите почти без изключение са електорат на ДПС.

Впрочем, именно от последното ми разсъждение лъсна и още един факт – че като дава заден на закона за тоталната забрана на пушенето на обществени места, ГЕРБ се опитва да се хареса на електората на ДПС. Същото ДПС, с чиито престъпления Бойко Борисов толкова много обещаваше да се заеме, а не направи абсолютно нищо.

След това репортажът продължи при собственици на заведения, които също се делят на поддръжници и противници на идеята за отмяна на още невлязлата в сила забрана.

От тази част на репортажа ще се спра само на един самодоволен сервитьор с балкантуристка физиономия, който обясняваше с радост как и сега забраната за пушене в зоните за непушачи не се спазва. “По принцип не се пуши, но сега, на клиента може ли да се откаже!” В този момент сервитьорът на име Лъчезар Куков изглеждаше наистина много щастлив, усмивката му се задържа на лицето му още 2-3 секунди, след които доволно завърши с “Не може”.

Същият заяви веднага след това, че дори и да остане в сила пълната забрана, нищо няма да се промени. “Същите хора, просто няма да пушат” – загадъчно каза той. Последва тарикатска усмивка, след която поясни за неразбралите: “Емиии, ще пушат под сурдинка и като дойдат проверяващите, ще се правиме на луди”. И тук вече усмивката му стана наистина доволна и много, много широка. В смисъл, “ето, пак измислихме как да излъжем държавата”.

Е, още ли мислите, че може да се оправим? Че аз вече мисля да си сменя мотото на целия блог от “Ще се оправим ли” на “Няма да се оправим”.

Tom and Desi would like to invite you to their wedding on Sunday 22 August at 5pm at Sveti Sedmochislenitsi Church, Sofia, Bulgaria, followed by a reception at Happy Village in Boris’ Garden, Sofia.

We will be organising activities for Friday evening and Saturday daytime so we hope that you can come to these too.

Children are very welcome.

RSVP by 1 May by e-mail to  thomas_j_burnham@yahoo.co.uk or raicheva@hotmail.com, although we would appreciate your earlier acceptance or declining if that is possible.

Transport

We will be organising transport between the church and reception.  Taxis will be available from the reception back to your hotel.

Taxis are generally very cheap (40 pence a kilometre). However, there are some scams which you need to be aware of, which we will describe closer to the time.

Accommodation

If you would like us to book your accommodation (see below), please can you let us know your interest by the end of February.

There is a large selection of hotels in Sofia. Below I have included selection of top end, mid and budget hotels to help you in your choice.  They are all located within the centre.

Alternatively we are negotiating a deal with the Kempinski Zografski Hotel (a 5 star hotel with pool and spa) 2km out of the centre of Sofia but only a 5 min taxi ride.  Rates still to be confirmed (and dependent on the numbers who choose this option) but will be around 100 Euros a night per room.

Top end

Kempinski Zografski Hotel

Grand Hotel Sofia

Raddisson SAS

Hilton

Arena di Serdica Residence Hotel

Mid range

Hotel Niky

Hotel Restaurant the House

Budget

Art Hostel

Often you can find special deals for all these hotels at www.hotel.info.

Getting there

The main carriers are British Airways (Heathrow) and Bulgaria Air (Heathrow and Gatwick).  The low cost are Easy Jet (Gatwick) and Wizz Air (Luton).  Flights are currently between £125 to £225 return but clearly this is likely to increase closer to the time.

Skyscanner is very helpful for finding the best price and Expedia is good if you want to fly elsewhere afterwards (i.e multiflights).

Map

Attached is a PDF map of central Sofia.   We have highlighted the church and the venue where we will be holding the reception.

Weather

Temperatures for August usually range from 25c to 35c, so be warned it can get very hot.

Presents

We appreciate that a lot of time and effort will be involved in your coming; having you with us means a lot to us and we do not wish to have any presents.

Further information

To follow the closer the time… However, let us know if there is anything you need to know.

Както бях отбелязал в предишния си календар, между пътуванията и наркотиците има нещо общо и то не е в това, че наркотиците често се пренасят от пътници. Всички знаем за тях, че водят до пристрастяване, но почти никой от нас не е проверил това лично, докато за пътуванията го изпитах на собствения си гръб. В резултат на пристрастяването през 2009 година пътувах толкова много и толкова надалеч, че за този календар едно от трудните ми ре-шения беше не откъде да намеря 12  хубави изображения, с които да го направя, а как да оставя само 12 от 365-те най-добри мои снимки за годината, подбрани измежду 9,937-те кадъра, които съм заснел през 2009 г. в над 25 града в Европа, Азия и Австралия. Благодаря и на всички приятели, които ми помогнаха в избора с гласуване във Facebook за любимите си снимки от моята колекция. Целите албуми можете да разгледате онлайн на www.yankov.info/gallery.

Януари

Изглед от Kornmarkt към замъка Schloss Heidelberg, Хайделберг, Германия
Sony DSC-R1, 28.2 mm, 1/250 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

За посещението на Хайделберг разполагах с по-малко от един ден в паузата между две интересни изложения във Франкфурт и Болоня. За няколкото часа, които прекарах там, успях да се насладя не просто на поредния много красив немски град, а на един от най-забележителните като архитектура и исторически дух градове в Германия. Въпреки мразовитото време в Хайделберг можеха да се видят не само студентите, с които той е най-известен, но и учудващо много за това време на годината туристи, сред тях и впечатляващ брой японци, с които определено е трудно да се състезаваш, когато спортът се казва фотография.

Февруари

Панорамен изглед към града от Bratislavsky Hrad, Братислава, Словакия
Sony DSC-R1, 22.6 mm, 1/640 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

За посещението на Братислава си бях отделил един ден от поредното пътуване до Виена – достатъчно за първо разглеждане, още повече че градът е само на час с удобен автобус от Виена. В автобуса обаче забелязах, че макар и никога да не си забравям любимия фотоапарат, този път бях забравил да му заредя батерията. Според дисплея ми оставаше по-малко от час снимачно време, а трябваше да изкарам цял ден (при това неделен) и да заснема цял град – красив и пълен с история. В този студен ден разбрах, че мога да използвам енергията ефективно и успях да заснема близо 250 годни кадъра. Следващия път – повече!

Март

Фрагменти от фасадата на Duomo Cattedrale Di Santa Maria Del Fiore, Флоренция, Италия
Sony DSC-R1, 25.7 mm, 1/640 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Първото от близките до Болоня места, които бях запланувал да посетя тази година, беше Флоренция. За красотата на този град бях слушал достатъчно. И старите сгради, и руините от римско време, и световноизвестният покрит мост Ponte Vecchio бяха впечатляващи. Над всичко обаче изпъкваше катедралата с неповторимия си архитектурен стил, който, макар и нелогично за един католически храм, е видимо повлиян от арабската архитектура като цветова гама и орнаменти. Но никой не ме беше предупредил, че от уличното гише на сладкарничка в центъра ще си купя гофрета за 6€. Явно не само мома, но и град без кусур не може.

Април

Уютна винарна в тиха старинна улица на Ферара, Италия
Sony DSC-R1, 34.4 mm, 1/80 s, F4.0, ISO 320, Copyright © 2009 Стефан Янков

Ферара е малък италиански град с над 1300-годишна история. Както на много места в Италия, в него историята се усеща от всяка улица. Кратката ми следобедна разходка из града ми даде възможност да разгледам добре запазената средновековна крепост, катедралата, построена в началото на 12 век и още много интересни сгради и паметници. Остана ми време и за чаша вино в една скромна, но уютна винарна, където пих хубаво и ароматно червено вино, което беше сервирано в проста порцеланова кана с нащърбен ръб и чаша, която тук наричаме водна. Явно и в Италия важи поговорката, че хубавият кон и под съдран чул се познава.

Май

Лодки по канала Looiersgracht, Амстердам, Холандия
Sony DSC-R1, 17.2 mm, 1/250 s, F8.0, ISO 400, Copyright © 2009 Стефан Янков

Отдавна исках да посетя Амстердам (не заради тревата, вече казах, че моята дрога са пътешествията), но все не ми беше на път. Обаче в Австралия ненадейно получих покана за FESPA Digital, на която не можех да откажа. Летях за Амстердам само 2 дни след лудите две седмици в Азия и Австралия, така че престоят ми там мина малко като насън. Впрочем, от шестте драстични смени на часови пояси сънят ме подгонваше в най-нелогични моменти, но това не беше проблем в този  град, който и без това почти не спи. Красиви сгради, страхотни галерии, велосипеди, невероятен магазин за стари грамофонни плочи и много, много канали.

Юни

Изглед към Legislative Council Building и хотел Landmark Mandarin Oriental, Хонконг, Китай
Sony DSC-R1, 53.9 mm, 1/250 s, F7.1, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Ако има едно място на света, на което винаги се връщам с огромно удоволствие, това е Хонконг. За част от хората той е бетонна джунгла, за други – просто нещо китайско (казано снизходително), а и обективно погледнато този град с площ 1/1000 от тази на България и население колкото нейното, не е мястото с най-чистия въздух на планетата. И все пак там хората успяват да запазят историята и да живеят в бъдещето, да се грижат по впечатляващ начин за природата и парковете си, да поддържат невероятна чистота и да предлагат на гостите на страната изобилие, стил, качествено обслужване и възможно най-приятелско отношение.

Юли

Изглед към огряните от слънцето London Court Arcade и BankWest Tower, Пърт, Австралия
Sony DSC-R1, 14.3 mm, 1/400 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Започнал като почти неизбежна спирка по пътя ми между Хонконг и Сидни, Пърт ме изненада като едно приятно място, в което има какво да се види и снима. Впрочем, срещата ми с Австралия започна малко нестандартно – с прекалено параноично входящо сканиране на багажа и хотелски бус от летището, който не можа да запали, та го бутахме, и то без успех. За момент дори се замислих дали не съм сбъркал континента. Неочаквани бяха и ниските за началото на есента температури, но иначе всичко беше приятелски настроено към мен, а сградите съчетаваха стилно традиционна и нова архитектура. Видях и страхотен залез.

Август

Грандиозният концерт на U2 на 15.08.2009 година, стадион Уембли, Лондон, Великобритания
Sony DSC-R1, 29.2 mm, 1/30 s, F3.5, ISO 800, Copyright © 2009 Стефан Янков

Лондон вече е по-близо до София като време на пътуване, отколкото примерно Велико Търново, и далеч по-достъпен, отколкото Виена. А това е чудесна новина за някой като мен, който така искрено се наслаждава да бъде там по всеки възможен повод: концерт или мюзикъл, разглеждане на музеи, галерии и  забележителности, фотография, срещи с приятели или  вдъхновяващ шопинг. 2009 година започна за мен в Лондон с великолепен новогодишен концерт на Елтън Джон, а последния път се насладихме на впечатляващия с мащаба и техническото си съвършенство концерт на U2, който ще остави у всички незабравими спомени.

Септември

Залез в прозорците на небостъргачите в Darling Harbour, Сидни, Австралия
Sony DSC-R1, 37.0 mm, 1/250 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Едно от интересните първи преживявания в това да бъдеш “отдолу” (down under, както наричат англичаните Австралия), е да установиш, че на обяд слънцето не свети от юг, а от север. Несъобразяването на нещо толкова логично ми струваше около два километра ходене в грешната посока при първото излизане от хотела – време, през което се чудех как може да е толкова грешна картата, по която се ориентирам. Иначе Сидни с всичките си красоти, въпреки че по странен начин те кара да се чувстваш в САЩ, имаше нужда от повече от трите дни, които му бях предвидил и определено имам желание да продължа разучаването му.

Октомври

Красиво осветена нощна фасада, сградата на Groupama Seguros, Мадрид, Испания
Sony DSC-R1, 17.5 mm, 1/50 s, F3.2, ISO 400, Copyright © 2009 Стефан Янков

Винаги съм знаел, че Барселона, Севиля и Гранада не са всичко, което Испания може да ми покаже. Знаех си, че ще има какво да се види и в Мадрид. И бях прав. Благодарение на една специална оферта на CSA, според която ако исках да летя само до Прага, трябваше да платя с почти 100€ повече, отколкото ако склоня след това да продължа до Мадрид, аз с удоволствие се отправих към толкова желаната дестинация и след три приятни и натоварени дни си тръгнах с куп приятни спомени и над 1200 кадъра във фотоапарата: изобилие от архитектура, история, паркове, ботаническа градина, зоологическа градина и даже аквариум.

Ноември

Нощна панорама на окъпания в светлина мегаполис, Токио, Япония
Sony DSC-R1, 35.4 mm, 2 s, F4.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Ако пък има място на света, от което очаквах повече, това беше Токио. Отидох там и защото ми е отдавнашна мечта, и защото ми беше почти на път на връщане от Австралия. Не ме разбирайте погрешно – градът е много приятен, в него има много неща, които си заслужава да се видят, техническото му ниво е впечатляващо, кухнята, градинарството и японското изкуство са неповторими. Аз обаче търсех нещо, в което Токио да превъзхожда всички други градове, но се оказа, че доста от тях вече имат по-модерни и красиви летища, влакове, метро и архитектура. И все пак беше невероятно преживяване – въпреки трите дни дъжд.

Декември

Изглед към кулата на Едуард III, замъка Уиндзор, Уиндзор, Великобритания
Sony DSC-R1, 37.5 mm, 1/1000 s, F9.0, ISO 400, Copyright © 2009 Стефан Янков

Посещението на замъка Уиндзор беше една от най-приятните ми еднодневни екскурзии извън Лондон. Самото градче Уиндзор е много симпатично, спокойно и зелено, с красиви паркове и атмосфера, изпълнена с история. Часовете, прекарани в замъка, са време, през което се научава много за историята на Англия и от което остават красиви спомени. Особено чаровна беше идеята при включването на аудио гида да чуеш лично обръщение от принц Чарлз, записано с неговия собствен глас (всъщност замъкът Уиндзор е официалната му резиденция). Престоят в Уиндзор приключи с приятен обяд в уютен ресторант, построен  през 14 век.

Бонус кадър

Цветен детайл от конструкцията на Tower Bridge, Лондон, Великобритания
Sony DSC-R1, 71.5 mm, 1/1250 s, F11, ISO 400, Copyright © 2009 Стефан Янков

Това беше един от онези редки моменти, в които фотоапаратът успява да превърне нещо ежедневно в изключително. Всеки може да разпознае прекрасно този мост по силуета му още от детските си години. И никой не обръща внимание на детайлите в конструкцията му дори и когато минава по него. А те са толкова уникални, колкото и самият мост. Чудесните цветове в тази снимка дължа на прекрас-ния ден (впрочем в Лондон сме имали почти само прекрасни дни и като атмосферни условия, и изобщо) и на моето любимо Sony DSC-R1. Една от любимите ми снимки за 2009 година.

Пътешествията ми през годината бяха възможни благодарение на професионализма на екипажите на следните авиокомпании:

Хартиеното издание на Пътешественик 2010 във формати Компакт и Елит беше отпечатано във Вертикал-7 ЕООД по истинска фотографска технология върху фотохартия FujiColor на голямоформатен фотографски принтер ZBE Chromira 50. За повече информация посетете в интернет: www.vertinet.com

Фотография и дизайн: Стефан Янков
Фотография на корицата: Дона Златанова

– О, това е познат синдром – успокоил го лекарят – можете лесно да го преодолеете с автотренинг. Важното е да си повтаряте непрекъснато “няма никакъв крокодил, няма никакъв крокодил”. След две седмици елате на контролен преглед, но смятам, че дотогава всичко ще се е оправило.

Изминали двете седмици, човекът дошъл отново при психиатъра и той го попитал:

– Е, как сте днес, изчезна ли вече крокодилът?
– Ами докторе, определено следвах вашия съвет, много пъти си повтарях, че няма никакъв крокодил, дори вярвам, че няма никакъв крокодил, обаче колкото и да си го повтарям, продължавам да го виждам!
– Нищо, няма да се притеснявате, понякога тези неща не стават чак толкова бързо. Продължавайте по същия начин и ще видите как скоро крокодилът ще изчезне! Елате отново на контролен преглед след две седмици.

Отишъл си отново пациентът, но след две седмици не се появил на прегледа. Лекарят си казал, че явно човекът се е оправил и затова е решил, че няма за какво повече да идва. Минали много месеци и един ден случайно срещнал съпругата му на улицата:

– Е, как е вашият съпруг, явно проблемите с крокодила му се оправиха. Не дойде на контролен преглед и изобщо не ми се обади повече…
– А, не, докторе. Не се оправиха. Малко след втория преглед при вас го изяде крокодилът.

Дотук с вица, а сега нека се върнем към реалността.

Днес пътувах с колата час и петдесет и две минути от дома до офиса (нормално взимам това разстояние в този час за 15, максимум 20 минути), и то при положение, че навън има по-скоро следи от сняг, а не истинска покривка. За сметка на това обаче почти по всички улици, по които минах, имаше тънък лед и беше невероятно хлъзгаво.

Точно както и при първия сняг малко преди Коледа, никъде по улиците не личи снегопочистващите фирми да са направили нещо, а това, че шофьорите в задръстванията са по-спокойни и по-толерантни, отколкото са били в предишните години, според мен това се дължи изцяло на кризата – просто нямат толкова важни неща, за които да бързат. Но иначе положението с почистването не е било по-зле никога досега – дори и при кмета Бойко Борисов, който също използваше главно силите на природата, за да се справи със снега по софийските улици.

За сметка на предишните случаи обаче, днес по медиите – и по телевизията сутринта преди да изляза, и по радиата, които слушах по принуда, докато бях на пътя, не се казваше абсолютно нищо за това, че има голям проблем, за това къде са непреодолимите тапи и как човек може да си подобри поне малко положението, като опита да ги избегне. Нищо. Дарик (считащ себе си за информационен лидер) повече от час разискваше възможно ли е и по какви методи най-лесно може да стане отказването от цигарите. Радио Фокус бегло споменаваше в новините, че движението в столицата се извършва “при зимни условия”, и то след като преди това ни уверяваше, че още от снощи снегопочистващите фирми са излезли и са започнали да обработват стръмните участъци и мостовете, за да осигурят проходимост на градския транспорт, който пък изоставал от графика си с някакви си 15-20 минути. Като гледах с колко “изостават” леките коли и как по пътя имаше и спрели насред платното и свалили пътниците превозни средства на градския транспорт, нещо не бях склонен да им вярвам, но все пак те бяха най-близо до истината. Всички останали наблягаха само на музиката.

Е, нямате ли чувството, че живеем във вица за крокодила под леглото!?

Но не за това ще ми бъде разказът.

Винаги, когато летя с нашия национален превозвач, изпитвам някакво смесено чувство. От една страна – самолетите са си хубави (а този път бяха направо прекрасни), техническата история на полетите (track record) на авиокомпанията е завидна, пилотите са истински професионалисти и начинът им на каране радва сетивата, обаче човек така и не може да се отърве от мисълта за оня виц, в който стюардесата попитала пътника:

– Господине, за вас обяд?
– А какъв избор имам?
– Да или не!

Не че вицът е далече от истината – в края на краищата в Bulgaria Air всички получават сандвич от влажно рехаво бяло сусамено хлебче с кашкавал, някакво свинско филе и струва ми се, маргарин, и шанс за нещо различно пътниците имат само ако са си заявили специално меню още при купуването на билета (при останалите авиокомпании поне чуваш въпрос от типа на “шунка или сирене”, което автоматично урежда повечето проблеми на мюсюлмани и вегетарианци, без да им се налага да предявяват някакви специални претенции). Но всъщност менюто на авиокомпанията не е чак лошо – например по отношение на напитките то даже превъзхожда доста от европейските авиокомпании, които напоследък масово спестяват от лекия алкохол, който преди беше типичен за всички нормални авиокомпании.

Но всъщност и за това няма да говоря днес.

Ще говоря донякъде за малко наивното им отношение към сигурността, и далеч повече – за най-големия проблем на техните полети – българските пътници.

И така, случка първа, или допустимо ли е да се правят компромиси със сигурността на полета.

30 декември 2009 година, следобеден полет за Лондон, запълнен самолет, всичко върви по график и петнайсетина минути преди излитането всички пътници са вече на борда на самолета. Тече стандартната българска борба за това всеки да заеме колкото се може повече място в багажното отделение над главите ни (и да си сложи така багажа, че за тези след него да е трудно да намерят място и за своя багаж). Вследствие на тази борба из салона има някакво хаотично движение на хора, които спокойно могат отдавна да са по местата си, но тъй или иначе нещата все още са в рамките на нормалното. По време на това хаотично движение ми прави впечатление, че насред нормално облечените хора на борда имаше и един малко по-нестандартен типаж, който си мислех, че принадлежи на миналото – едро телосложение, къса черна коса, която показва нагънатия като кожа на шарпей врат, къса тениска, която показва част от тлъстинките в зоната около кръста и… долнище на анцуг. Мина и изчезна нанякъде, така че дори го и бях забравил за миг.

Спомних си го, когато чух стюардът да говори на дамата зад мен нещо такова: “Извинявайте, забелязахте ли дали едрият господин, който седеше до вас, имаше и друг багаж, освен този, който си взе със себе си, че той се отказа да лети и слезе от самолета?”

Като чуя такова нещо броени дни след историята с неуспешния атентат в Детройт, определено ушите ми се наострят, въпреки че спокойно може да се каже, че съм от хората, които изобщо не се страхуват да пътуват със самолет. Но едно е да не се притесняваш от това какво ти е приготвила съдбата, съвсем друго – да си безразличен към един несериозен поглед към сериозен проблем.

Отговорът на дамата беше нещо от типа на “Ами май не”, но от тона (а и по логика) мисля, че това не значеше нищо, освен че дамата изобщо не е обърнала внимание нито с какъв багаж е дошъл човекът, нито с какъв си е тръгнал. Да не говорим, че не мисля, че тя изобщо имаше идея, че той ще си ходи, та да го гледа с какво тръгва напред в салона.

Стюардът обаче видимо хареса отговора и замина към предната част на самолета. Аз почаках 2-3 минути, за да видя какво ще се случи, но не изглеждаше да се случва каквото и да е, затова реших, че са дошли моите минути. Отидох при него и започнахме следния диалог:

– Извинявайте, случайно дочух разговора ви с дамата зад мен, и това което чух като отговор, на мен изобщо не ми хареса.
– Защо, какво имате предвид?
– Ами някакъв човек си е тръгнал от самолета преди той да излети, като преди това е влязъл в него с неизвестно какъв багаж, а вие се задоволявате с отговора на жена, случайно седяща до него, която надали изобщо му е обърнала внимание, и която при това отговаря с “май”.
– Е добре де, какво повече искате да направим?
– Е как какво повече!? Ако това беше в САЩ, сега всички пътници щяха да са свалени от самолета с ръчния си багаж и да си го разпознаваха. Но да речем, че това е прекалено драстично и бихте могли просто да помолите всеки от пътниците да си разпознае ръчния багаж на място и да видите дали ще остане нещо, което никой не знае на кого е.
– Ама няма от какво да се притеснявате – чекираният багаж на пътника ще бъде свален, а ръчният е минал на скенер, така че дори и сега да се намира в самолета, в него не може да има нещо опасно.
– А да се сещате, че и ръчният багаж на нигерийския студент при неуспешния атентат в полета за Детройт преди няколко дни също беше минал на скенер и в него не беше открито нищо опасно!?
– Тъй или иначе, аз и вие не ги решаваме тези неща, има си процедури, а пък крайното решение винаги е на командира на полета.
– Значи искате да ми кажете, че командирът решава дали да пристигнем живи!?
– Разбира се!

Тук погледнах доста въпросително-невярващо. Не вярвах, че някоя процедура може да гласи “попитайте съседа на слезлия пътник дали случайно не е видял имал ли е той и друг багаж, освен онзи, с който всъщност изобщо не го е видял да си тръгва и ако той ви каже, че май не е имал, значи всичко е наред”. И второ, струваше ми се малко глупавичко командирът да решава дали ние ще живеем. Да не говорим, че е глупаво да го решава дори и за себе си, ако го прави по време на работа

– А вие всъщност информирахте ли го?
– А вие как мислите! (наистина не бях забелязал да е ходил до пилотската кабина, но може и да съм пропуснал).

Към нас вече се бяха присъединили и две стюардеси и любопитно слушаха какво си говорим, а аз реших, че вече съм казал достатъчно и е време да си седна обратно на мястото, за да видя какво ще се случи по-нататък.

След 2-3 минути се оказа, че не съм говорил напразно и признавам, че бях много доволен от реакцията. Точно онова, което препоръчах – разпознаването на ръчния багаж от страна на пътниците на място в кабината, беше проведено като процедура, отне не повече от 5-6 минути общо, а накрая дори получих нещо като отчет от кабинния състав.

Опасен “забравен” багаж нямаше – явно човекът си беше тръгнал след някое телефонно обаждане и не ми се спекулира какво биха могли да са му казали, та да се откаже да лети, но във всеки случай причината за тръгването му не е била в това, че смята да взриви самолета с нещо, което е оставил в кабината. Но това, което имаше значение, беше че и онази вероятност не може да бъде изключена, преди да се направи описаната проверка.

След това полетът премина великолепно, както и можеше да се очаква при този самолет и тези професионалисти в пилотската кабина, с които знам, че винаги разполагаме.

Разбира се, излишно е да казвам, че след кацането нетърпеливите пътници само чакаха самолетът да понамали, и въпреки че е по средата на пистата и изобщо не е паркирал, станаха и започнаха да си вадят багажа, за което моментално бяха сритани от стюардесите. Но това не изненадва никого – подобно поведение е характерно за нашите пътници, когато летят дори и с други авиокомпании, какво ли остава – когато си се чувстват на своя земя – в Bulgaria Air.

И с това плавно ще преминем към случка втора, или как българските пътници са най-лошия елемент от обслужването на Bulgaria Air.

Когато предлагаш някаква услуга, ти не можеш да си избираш клиентите. Това е факт. Но определено можеш да ги караш да спазват някакви правила, които да гарантират, че останалите ще могат да се наслаждават на качествена услуга, а и самият ти няма да се провалиш, което в случая на авиокомпания в най-лошия случай може да означава да убиеш много хора.

И така, за какво говоря?

Този път ще се спра на полета на връщане от Лондон при същото ми пътуване, вече на 2 януари от новата, 2010 година.

Определено няма да говоря за това, че полетът закъсня с 3 часа и 15 минути – това се случва – особено при режима, в който се ползват самолетите при повечето авиокомпании в последно време, те са същински совалки, и ако един полет в началото на деня закъснее, всички след него също закъсняват, често и още повече, заради начина, по който летищата обслужват самолетите. Няма да говоря и за храната – при нея разлика нямаше, пък и тя далеч не е толкова важна, колкото доброто кацане.

Ще говоря за една пътничка, която седеше от лявата ми страна и която с поведението си беше срам не само за Луи Вютон, чиито дамска чанта и малко куфарче носеше със себе си, но и за авиокомпанията, чиито правила нарушаваше и с която на практика се подиграваше. Разбира се, когато един човек се държи неуважително, това е срам за самия него, стига той да е способен на подобни усещания. Но когато този, чиито правила се нарушават, приема това с лека ръка и го оставя да ги нарушава, това е срам за него и обида за останалите клиенти, които спазват правилата.

ОК, дамата беше изпила две бири на борда, но не вярвам всичко, което последва, да има нещо общо с тях.

Първото странно нещо, което забелязах в поведението й, дойде някъде по средата на полета, когато тя извика една от стюардесите и започна да я разпитва за причините за закъснението. Те бяха повече от логични – сутрешният полет за Берлин (със същия самолет) не е могъл да кацне в Берлин поради много лоши атмосферни условия, наложило се е да кацне в друг немски град, след това очевидно още закъснение е дошло и от това, че пътниците от Берлин за България е трябвало да бъдат или изчакани до този друг град, или пък самолетът е трябвало да се върне до Берлин и да ги прибере (не разбрах кое от двете, но няма и особено значение). Реакцията на това изключително подробно и професионално обяснение беше, че някой ще трябва да си понесе отговорността за това закъснение, а коментарът на стюардесата, че проблемите с атмосферните условия не са нещо, за което авиокомпанията носи отговорност, доведоха до още контракоментари от типа на “да, аз знам, че вие самите не сте виновни за това, но някой от авиокомпанията все пак е”. Дотук обаче виждах само странно и нервно поведение и леееко надвишаване на собствената важност

Между другото, тук му е мястото да отворя една скоба и да похваля именно тази стюардеса (бих искал да знам и името й, но не можах да го видя, но вярвам, че ако Bulgaria Air решат да я наградят, няма да имат проблем да установят коя е) за невероятния й професионализъм. След като проведе целия този с невероятно спокойствие, дотолкова, че накрая пътничката нямаше какво друго да каже, освен едно “извинявайте, че ви занимавах толкова дълго време с нещо, за което не сте виновна самата вие”, отговорът на стюардесата беше “Няма проблем, за мен беше удоволствие да си говорим”, а тонът й беше все така спокоен и уверен. Трябва да си наистина страхотен професионалист и човек, за да намериш сили да кажеш това на някой, който в този момет би трябвало да ти се иска да риташ по земята заради несправедливите обвинения, които той абсолютно безпричинно ти е отправил.

Дойде обаче време да кацаме. Всъщност още при излитането ми беше направило впечатление, че дамата си беше извадила телефона, който беше включен и нещо му поцъка по копчетата, но реших, че просто го е превключвала на flight mode. По-късно тя вече се беше преместила на празното място вдясно и зад мен, точно до пътеката, където явно при загасените лампи точно преди кацането стюардът от задната част на самолета беше забелязал също светещия дисплей на телефона й и специално се отвърза, стана и дойде, за да я помоли да си го изключи. Явно, че тя привидно се беше съгласила, защото той си отиде обратно отзад.

Но не щеш ли, в мига, в който задните колела докоснаха пистата, чух проведен на доста висок глас разговор по мобилния телефон:

– Пристигнахме! Най-после! Два часа и половина полет! Три часа закъснение! Разговорът продължи с още няколко подобни реплики, явно отправени към отсрещния абонат, от които бяха ясни няколко неща:

1. Телефонът на дамата беше включен далеч преди това да е разрешено, защото когато идваш от роуминг, намирането на нов оператор отнема известно време, доста по-дълго от времето при просто включване на загасения апарат.

2. Тя не просто нарушаваше правило за сигурност, но и го правеше във възможно най-опасния за това момент – точно преди и по време на кацането, когато всякакви влияния върху навигационните системи и комуникациите на самолета трябва да бъде сведено до минимум.

3. Доста пътници станахме свидетели на грубо, просташко и несанкционирано нарушаване на правила, които всички са приели да спазват, за да се осигури максимална сигурност на полетите.

Такова поведение не би могло да остане ненаказано в нито една друга европейска авиокомпания, а в няколко от тях пътник с подобна проява го очаква не само глоба от порядъка на поне 1000 евро, но и арест след приземяването на самолета.

Не и в Bulgaria Air, където, както и навсякъде в България, правилата служат за това да има какво да се нарушава. Направо се чудя как още не са почнали да пушат в тоалетните, ама сигурно е заради димните детектори и сирените, които те биха активирали.

Има ли някакви общи изводи от тези две истории?

Според мен – да.

1. Имаме си чудесна авиокомпания – с хубави самолети, талантливи пилоти и симпатичен и приветлив кабинен състав. Можем и трябва да се гордеем с нея, още повече че нещата, с които можем да се гордеем основателно, изобщо не са много.

2. Тази авиокомпания трябва да направи нещо съвсем малко, но много важно – да покаже на пътниците, че спазването на правилата не е само мерило за тяхната култура, а нещо абсолютно задължително. И който не ги спазва, трябва да си плаща за това.

3. За да се случи обаче това, кабинният състав трябва да се държи със самочувствие и строгост и да се освободи от ужасно вредното разбиране, че клинетът винатги има право. Не е невъзможно, след като германци, швейцарци или англичани могат да го правят. Но трябва да си повярват още малко и да бъдат подкрепени от своите ръководители.

Ами… това беше от мен за днес

P.S. Много бих искал освен в блога си, да изпратя това и на ръководството на самите Bulgaria Air, но поне от техния сайт не можах да намеря никакъв контакт с нещо повече от службите за информация за полетите и за продажба на билети. Разбира се, имах опцията да пиша и на office@air.bg, но това ми звучи толкова несериозно, че нямам намерение да го правя. От друга страна, от предишен случай, в който бях писал за сайта на Bulgaria Air, имам спомен, че техен човек откликна на моя пост, така че се надявам и сега той да е сред моите читатели и евентуално да ми помогне този постинг да стигне до там, където може да предизвика някакъв коментар и, дано – и някаква промяна.

За щастие SMS известяването (много ми харесва тази услуга) ме уведоми за проблема сигурно няма и минута, след като беше извършена транзакцията. Като ми премина изненадата (10 секунди), веднага звъннах на телефона за откраднати карти на банката. След още минута разговор вече ми беше блокирана, за да се избегне риск от още злоупотреби. Дотук добре, и ако и всичко беше продължило толкова слънчево, сега нямаше да имам за какво да пиша.

Само че в България нещата рядко се случват безоблачно и дори и когато има всички предпоставки за това, все ще се намери кой да ги усложни – и то по начин, че да се чудиш да се смееш ли, или да ревеш.

И така, логичният ми следващ въпрос беше

- Добре, картата е вече блокирана, а сега какво да правя?

Крайно нелогичният отговор обаче беше:

- Сега изчакайте няколко дена, за да ви се осчетоводи транзакцията, и след това отидете в някой клон на банката, за да подадете заявка за оспорване на транзакцията.

Тъпо, нали? Да, и на мен така ми се струваше, и реших да опитам да потърся в диалог някакво по-добро решение.

- След оспорването, което се разглежда в рамките на 1-2 месеца, парите ще ви се върнат по сметката. Пропуснаха да ми обяснят, че ще се върнат, намалени с 10%, но не повече от 20 лева (за разглеждането на случая), ама нейсе.

- Добре де – попитах аз. Нали тези пари са току-що взети от картата? Няма и 10 минути от момента на плащането? Не може ли да се направи нещо просто за да не се състои доставката на стоката на измамника?

- Не, нищо не може да се направи – беше отговорът. Системата работи по такъв начин, че банката няма как да откаже да даде парите на търговеца.

- Добре бе, хора. Аз ви докладвам за измама. При това по гореща следа. Нямате ли как да направите нещо, за да я предотвратите тази измама!? Сигурно имате нужните контакти и с VISA, и с търговеца отсреща, и с полицията тук и във Великобритания – можете да направите много неща или за да спрете доставката, или за да заловите този, който си е поръчал дрехата!

- Това не е наша практика. Ако вие искате, можете да подадете жалба в полицията.

Тук вече нямаше какво повече да кажа, затова преминах към най-логичния въпрос.

- Добре, а има ли смисъл аз да се свържа с търговеца и да му кажа, че не съм правил аз тази поръчка?

- Ами разбира се, можете да го направите, и ако той не е изпратил още стоката, може да върне парите в картата веднага.

Почувствах се като в оня виц, в който лъвът тероризирал цялата гора, като всеки път като срещнел някое животно, му казвал примерно “Ти ще си ми за обяд в понеделник, ще те чакам пред бърлогата си в 12:00 часа. Въпроси има ли?”. Животните се панирали, всичките казвали “ОК, ще дойда, нямам въпроси”, лъвът си записвал резервацията в един тефтер. След това отивали да си оплакват жестоката съдба и последните дни от живота си. Един ден лъвът срещнал заека и му казал традиционната реплика. Само че заекът казал, че има един въпрос. “А може ли да не идвам?” – попитал той. “Може бе, Зайо, може!” – отговорил лъвът и го задраскал от списъка.

Та излезе, че мога да спра сделката и да попреча на измамата да се случи. След 5 минути го бях направил. Хората в магазина бяха изключително любезни, попитаха ме за точната сума, за часа на транзакцията и за моето име, и казаха, че няма никакъв проблем и заявката на “купувача” ще бъде спряна, стоката му няма да бъде доставена, а парите ще ми се върнат по сметката. При това – най-вероятно 100% от тях, както се случва винаги при някаква отказана поръчка или погрешно платени пари.

Какви бяха предимствота на моя вариант пред официално препоръчания от банката?

1. Измамникът няма да си получи стоката, която вече мисли, че му е в кърпа вързана. Струва ми се, че това е едно ГОЛЯМО предимство.

2. Банката няма да се занимава с безумни кореспонденции с VISA, в които да се мъчат да изяснят има ли измама или няма, и така да губят ценно време и на служителите на банката тук, и на тези на VISA някъде в САЩ (предполагам).

3. Няма да губят и пари – независимо дали те самите или онези, които им застраховат рисковете от подобни случки. Мисля, че и това е едно достатъчно голямо предимство.

Единственият “недостатък” на моя вариант беше, че от него банката нямаше да получи 10% от оспорената транзакция като такса за самото оспорване. Но това ми прилича на личен лекар, който ти препоръчва за лечение на настинка да се изкъпеш и да излезеш на балкона гол, за да може да хванеш бронхопневмония, от чието лечение вече може да спечели доста повече.

Почувствах се много горд от постигнатото и се обадих отново на банката, за да ги уведомя, че съм успял да спра сделката и да питам какво трябва да направя, за да имам възможно най-скоро все пак действаща карта – очевидно на тази вече не може да се разчита, след като данните й са изтекли и се намират в ръцете на мошеници.

- Няма проблем – казаха ми – трябва да ви я пуснем за преиздаване, ще ви струва 30 лева.

- Добре де, защо да ми струва 30 лева?! Тя и без това изтича през януари, когато ще ми я преиздадете безплатно!?

- А, може и така – просто изчакайте до януари.

Тук вече в мен се обади бизнесменът и се чудеше да плаче, или да се смее на анти-бизнес логиката на безгрижната служителка. Вместо да направят всичко възможно да получа нова карта по най-бързия начин, за да мога да пазарувам с нея, което е изключително вероятно покрай предстоящите празници, те ме съветват да почакам един месец, през който да бъда без карта, което значи – без шанс те да спечелят нещо от моите покупки.

МТел може и да са гадни за някои неща, но когато някой от нашата група си загуби СИМ картата (която със сигурност струва повече от пластиката на кредитната карта), до 24 часа по куриер получаваме безплатно нова карта, защото те разбират прекрасно, че всеки ден без карта означава време, през което не можем да им даваме пари.

Но в тази банка ми дадоха избор – или да си платя (за нещо, което изобщо не е по моя вина, при това проверих в тарифата – изрично е записано, че тези пари се дължат за “изгубена или увредена карта”, а моята си е жива и здрава), или да постоя без карта в най-силния за търговията месец в годината.

Е, въпросът вече е отнесен на по-високо ниво, заедно с името на “инициативната” служителка. Надявам се и на скорошен отговор. Ще пиша

Днес хвърлих едно око на Станция Нова, която този път започна с новия стар Сблъсък.

Първото, което ми направи впечатление, беше това, че SMS-ите, с които се гласува за една от двете противоположни позиции в спора, много са поскъпнали – от 0.25 лв., когато предаването беше в бТВ, до 1.20 лв. в Нова. Или Иван и Андрей много са се надценили, или съпругите им много харчат, или останалата част от 8-часовото предаване е на загуба, или просто босовете в Нова са по-алчни от онези в бТВ (макар че би било странно точно това).

Но ако беше само това проблемът, изобщо нямаше да си хабя клавиатурата.

И самият Сблъсък, а и следващите части на предаването, на всеки 30 минути (според мен) се прекъсва от така наречения SMS аукцион – рубрика, в която единственото хубаво нещо е Бианка (само дето се оказа, че мисли, че тунер значи усилвател и на всичко отгоре заплаши, че следващия път ще говори вече и за квантова механика).

Въпросният SMS аукцион се състои в опит да се “продаде” един плазмен телевизор (42-инча, с дигитален тунер и скромната резолюция от 1024/768 пиксела) за възможно най-ниската уникална цена, която бъде предложена от някой от зрителите и участници в търга.

Дотук добре – грехът да караш хората да пускат SMS-и не е с нищо по-различен от този в купищата други предавания, които правят същото. Правилата също не са точно нечестни, въпреки че шансът изобщо не е на твоя страна, особено при повечко участници.

Истинският грях е, че доста от времето на картечните откоси на Бианка е посветено на това да те убеждават какъв връх на сладоледа е този телевизор, за който трябва да играеш. Съгласен съм, че това колко огромен е един телевизор от 42 инча, е въпрос на субективна преценка – може би просто Бианка е дребничка и 42 инча й се струват много. Бих се съгласил също, че и резолюцията от 1024/768 на нея й се струва невероятна – представяш ли си, ЦЕЛИ 1024 пиксела, а!? В края на краищата нека припомня, че за въпросната девойка тунерът е усилвател.

Обаче не съм съгласен, че можеш да твърдиш безнаказано, че това “чудо на техниката” струва “най-малко 2000 лева”, при положение, че най-проста проверка за 30 секунди в сайта на Техномаркет показва, че интервалът на цените за този клас телевизори е в зоната между 900 и 1200 лева с ДДС.

Можете да видите, че съм включил всички описани от водещата параметри – 42 инча, плазма, 1024/768, дигитални тунери, всички марки. При това изобщо не вярвам, че в предаването са взели най-скъпия.

За да видите картинката в пълен размер, кликнете върху нея.

Това изобщо не е невинна грешка, тя е съвсем умишлена и иска да накара колкото се може повече нещастници да пуснат SMS и да си платят за това, че гледат. А това ми се струва, че трябва да бъде наказано.

MoneyGram ни лъже всеки ден, че изпращането на пари от Гърция струва само 6.50 евро, а от Испания – 7.50 евро. И никой не обяснява, че това не се отнася за произволна сума, а вероятно – само за някаква минимална. А може би да е и само в събота от 7 до 9 часа сутринта, примрено.

МТел лъже с пълно гърло, че всички преминават в новото семейство (не й ли се казваше фамилия на тази основна градивна клетка на мафията), където ще говорят за 1 стотинка на минута към всички фиксирани мрежи срещу 6.90 на месец. И никой не ти казва, че това с едната стотинка е валидно само за първите 3 месеца и при това май не се отнася изобщо за варианта, при който месечният ти абонамент е 6.90.

Здравната каса ни лъже, че като си плащаме осигуровките, ще получаваме безплатно здравеопазване. А когато все пак един път опрях до нужда от медицинска помощ, се оказа, че направлението може да ми осигури безплатен преглед в болницата само ако се съглася да почакам до следващия месец. Понеже не можех (да речем, че не бях сигурен, че ще доживея до следващия месец без медицинска намеса), се наложи да си платя като всеки нормален… неосигурен (т.е. като един от всички онези, които държавата всъщност иска да ни убеди, че са почти престъпници).

А вчера от Сони България ми обясниха, че матрицата на 4-годишното ми джобно дигитално апаратче DSC-T33 подлежи на безплатна смяна, тъй като то е от модел с доказан фабричен дефект, който фирмата е решила да отстранява при възникването му в целия свят независимо от това дали уредът е в гаранция или не. Похвално! Пращам аз апаратчето в сервиза (с който предварително съм говорил и са ме уверили в безплатната услуга, която ще ми предоставят) и на място се оказва, че “безплатният” ремонт ще ми струва… 24 лева. “За диагностика, разглобяване и сглобяване”, както ми поясниха. Самата смяна на матрицата обаче щяла да е безплатна. От диагностика, както се сещате, нужда нямаше, защото дефектът се вижда точно за 3 секунди чрез включване и 1 щракване, а смяната на матрицата изобщо не си я представям без разглобяване и сглобяване.

Та така… На мен ми писна. Но имам чувството, че само аз виждам тези лъжи. Или греша?

Но не толкова заради това, че изобщо не става ясно как въпросният детектор мери биологичните показатели на участниците (освен да са им завряли датчиците ректално и да измерват искреността им по силата на стискането там), иначе по ръцете им не виждам закачено нищо, а знам че това е ключово за един детектор на лъжата. Но хайде, да речем, че продуцентите са по-напред технически, отколкото ние можем да си представим, и са намерили начин да разбират кога играчът лъже и кога казва истината.

Въпросът е какви истини им се налага да казват на тези хора и струва ли си цената.

Признавам си, гледал съм само две издания, и то не от първата минута. Само че мисля, че те са ми напълно достатъчни, за да имам мнение и да направя няколко генерални извода.

1. За шоуто задължително се избират хора, които имат особено неприятни тайни за споделяне. Иначе казано, и да бях кандидатствал, посмъртно нямаше да ме вземат, защото нямат с какво да ме изобличат и унижат. Забелязвам и че избират само обикновени хора, но причината за това е по-скоро във факта, че надали някой известен би се подложил на подобно унижение и разрушаване на личността за някакви си 5-10 хиляди лева.

2. На организаторите не им стига, че унижават жертвите (не мога да ги нарека играчи, защото са си едни напълно обречени жертви, които дори и по някое чудо да си тръгнат с 200,000 лева, животът им със сигурност ще е много по-гаден след шоуто), но държат и да го правят пред техните родители, съпрузи, деца и други близки роднини. Колкото повече – толкова по-добре.

3. Цялото шоу разчита само на един вид “грехове” – сексуалните. Но затова пък навлиза в такива дълбини, че ум да ти зайде. Лесбийски връзки, връзки с млади мъже, тройки, еякулации и какво ли още не се размахват пред публиката, все едно че часът е 1:00 след полунощ!

Ето какво имам предвид…

Едната дама (и двете омъжени впрочем) беше принудена да си признае за многобройни лесбийски връзки по времето, когато е била в армията, както и с една продължаваща такава, практикувана понякога дори пред нейния съпруг, като сексът при въпросната връзка й харесва значително повече от този с мъжа й. Представете си радостта в очите на нейните майка и баща (всъщност осиновители), когато слушаха подробностите, разгърнати в поне 7-8 въпроса.

Другата, 35-годишна, омъжена и с 16-годишен син, макар и не нейно дете, беше уличена във връзка с 19-годишен младеж, с който за 3 дена правила секс над 10 пъти, без презерватив, опасява се, че може и да е бременна от него, харесва секса с него повече от този с мъжа си (много ясно, ама защо пред хората) и на всичко отгоре би искала пак да е с него. И тук зрители на падението бяха нейните родители, нейният брат, нейният съпруг и неговият 16-годишен син.

И точно когато имаше гарантирани 5,000 лева (и можеше да се откаже) и се беше устремила към 10,000, беше зашлевена с въпроса “вярно ли е, че стоиш със съпруга си само заради парите”, на който тя отговори с НЕ. Отговорът изглеждаше съвсем логичен, защото преди това успешно беше преминала през въпроса “Обичаш ли съпруга си”, на който отговори с ДА, но тук “детекторът” издаде присъда ЛЪЖА и така симпатичната иначе дама трябваше да си тръгне не само с развалено семейство и разочаровани родители и син, но и без една спечелена стотинка. Как да не си зададе човек въпроса за какво й трябваше да руча жабето.

Не че и 10,000 лева щяха да са добра цена, за да си съсипеш имиджа и семейството, но при 0 лева и 0 стотинки вече не може да се говори за цената на истината, а само за цената на унижението. И май изводът е, че истината е безценна, а унижението – безплатно.

Това беше от мен. Пък който си няма друга работа, да гледа!

Вдъхновението ми дойде от възможностите на започналото наскоро ТВ шоу “Цената на истината”. В него мощта на технологията за разпознаване на лъжата се прахосва, за да ни показват кирливите ризи на Сульо и Пульо – нещо, което наистина не интересува никого, освен малцината, които ги познават. А какво знаем, Сульо и Пульо затова се казват така – защото почти никой не ги познава, и защото си приличат – и помежду си, и с Кульо, Тульо и Шульо.

Така че това шоу не го чака особено бляскаво бъдеще – мога да го кажа още сега. Но нещата изобщо не са загубени и в него всъщност има много, много хляб. За да се постигне успех обаче, са необходими 5 промени.

1. Трябва да се смени профилът на участниците. Вместо Сульо и Пульо в шоуто трябва да бъдат поканени за участие министри, депутати, кметове, общинари и представители на полицията и съдебната система (сигурно пропускам и още някого, но списъкът винаги може да се допълни).

2. Трябва да се промени начинът, по който се прави кастинг. Както се сещате, това са много хора, така че задължително ще трябва да има кастинг. Само че той не може да бъде като другите кастинги. Не може да се чака кандидатите сами да дойдат и да искат да се включат в шоуъп – те трябва да бъдат номинирани и канени официално. За номинации може да се разчита на журналисти, на полиция, на разследващите органи и защо не – на препоръки от приятели и колеги.

3. Трябва да се направи една дребна законодателна промяна. Както се сещате, много е възможно поканените потенциални участници да нямат желание да играят в шоуто – примерно защото не им трябват 200,000 лева (даже е изключително вероятно да не им трябват). Затова е необходимо всеки, приел да бъде на длъжност, от която се управляват обществени средства, независимо дали избран или назначен, да подпише една декларация, според която от този момент до края на живота си няма право да откаже участие в шоуто.

4. Не е зле да се смени и продуцентът на шоуто. Не че нещо му има на сегашния, но все пак прокуратурата е най-логичният продуцент за този формат – в края на краищата резултатите от него могат да се използват директно за доказателство пред съда. Впрочем може да се направи и така, че съдът също да участва направо в шоуто, примерно в ролята на някакво жури. Лошото е само, че при него има известен конфликт на интереси, тъй като част от неговите представители спокойно биха могли да са участници в шоуто.

5. Задължително трябва да се смени профилът на въпросите. Вместо да надничат под чаршафите на случайните хора, трябва просто да надзърнат в папките, чекмеджетата и сейфовете на онези, които управляват държавата и се разпореждат с харченето на милиарди левове годишно.

Списъкът от възможни въпроси в новия формат на шоуто е неизчерпаем, а отговорите ще са далеч по-интересни за зрителите от това дали “разкрепостената” бивша военна е спала с 4-5 жени в армията, или не е. Благодарение на новия формат на шоуто ще можем да научим знаел ли е или не е знаел министър Свинаров с каква кола е била дъщеря му на абитуриентския бал, ще разберем колко точно честен политик е Иван Костов, с правилните въпроси може да се научи дори дали Жан Виденов е бил просто глупав, или злонамерен към държавата, която управлява. И това са само нищожна част от нещата, за които споровете ще секнат.

В подготовката на въпросите могат да се включат и разследващи журналисти, и и следователи, и обикновени граждани. Изпращането на въпроси може да става със SMS срещу скромна такса (дори само това ще осигури милиони левове приходи за продуцентите), а могат и да се раздават награди за най-интересните въпроси.

Разбира се, елементът с наградата за участниците в шоуто непременно трябва да се запази, и размерът й може да остане същият, или дори да се увеличи. Това само ще ги стимулира да казват истината, тъй като след като я кажат и станат обект на интерес от страна на прокуратурата, поне ще имат достатъчно пари, за да си платят за възможно най-добрата защита. Ако пък някой случайно се окаже честен и след всичко казано срещу него няма никакви обвинения, той очевидно заслужава да бъде награден за това, нали така?

Какво ще се постигне с предложената от мен промяна?

1. Българите вече ще имат телевизионно предаване, което наистина ги вълнува и забавлява – много повече от всички шоута и турски сериали, взети заедно

2. Ползата от това шоу вече изобщо няма да се измерва само с рекламни приходи и приходи за SMS-и, ще има и много възможности за вторична печалба – разбира се, с помощта на наказания, наложени от съда.

3. Тези, които участват във властта, вече ще са принудени да поставят на първо място именно онова, за което за избрани/назначени – подобряване на живота на всички, а не само на себе си, роднините си и приятелите си.

4. Тъй като участието във властта вече няма да е толкова доходоносно, към нея най-после ще започнат да се стремят само хора, които наистина искат да направят нещо за страната си, а не онези, които знаят как да откраднат най-много. Иначе казано, политиката вече няма да бъде мръсна работа.

5. Най-после ще изпреварим по нещо развитите държави. А кой знае, по този начин може някой ден и наистина да ги настигнем.

Днес от банката най-после успяха да ни дадат справка за фалшивата транзакция, която eBG трябваше да инициират, за да ни верифицират кредитната карта. Всъщност се оказа, че съм се объркал – не била една, ами били цели две транзакции, и двете между 0.01 и 1.00 лв. ОК, дотук добре, процесът на верификация мина успешно, като изключим това, че по време на процедурата системата каза “Натиснете бутона Верификация на кредитна карта”, пък такъв бутон естествено нямаше, имаше само няколко бутона с картинки, чиито описания се показваха когато застанеш над тях, и единият от тях все пак беше с описание, съвпадащо по текст с написаното в инструкциите (т.е. инструкциите изобщо не бяха достатъчно прецизни).

Само че изненадите не свършиха.

Оказа се, че заявката за плащане, която ни бяха издали от Търговския регистър, вече е изфирясала. Така че трябваше отново да влезем в него, отново да си поискаме актуално състояние (което става далеч по не най-удобния и логичен начин и включва писане на цели 2 captcha 6-знакови комбинации, натискане и преповтаряне на няколко абсолютно ненужни бутона за потвърждаване на вече уточнени неща), след което отново ни казаха, че ще трябва да платим 4 лева, и като вече регистрирани потребители с регистрирани платежни средства в eBG.bg този път успяхме без проблеми да извършим и плащането на въпросните 4 лева.

Е, не ми били 4 лева, най ми били 4 лева такса за регистъра плюс 2 лева такса за eBG.bg, с което въпросът дали хората от Търговския регистър са създали eBG.bg с доброто намерение да не товарят клиентите си с “безумните” такси на ePay.bg, отпадна окончателно. Доколкото си спомням, и в най-мрачните времена на електронните разплащания от ePay взимаха такса от 1 лев за транзакция, докато тези “герои” дори и във времена на конкуренция си позволяват да искат по 2 лева, и то изцяло от този, който плаща. Всъщност конкуренция ли казах? Естествено, че не може да става и дума за конкуренция, след като изборът ти на начини на плащане към Търговския регистър включва само един вариант, и той се казва eBG.bg. В този смисъл май вместо конкуренция трябваше да употребя думата КОРУПЦИЯ. Както и май е време да се сезира някоя комисия – не знам дали онази за защита на конкуренцията, дали онази за защита на потребителите, или може би направо някоя, дето се занимава с корупцията и далаверите на старата власт.

Всъщност в цялата история има все и нещо хубаво. Най-после си имам актуално състояние. Дойде по електронната поща само минута след като бях извършил плащането. Културно, на PDF. Е, и то не е без кусури – в края му има едни странни полета, в които пише “Име и фамилия” и “Подпис и печат”. Както можете да се сетите, няма ни име и фамилия, ни подпис и печат. Вместо това ги има някъде горе вдясно на първа страница, в нещо странно, приличащо на печатче, и дори не се четат изцяло. Е, печат изобщо няма, разбира се. Та и това малко българска работа се оказа. Но дано поне свърши работа и да не се окаже, че без подпис и печат в оригинал няма да ни го признаят.

На теория всичко трябваше да стане за няколко секунди.

И наистина така започна. Още в главното меню на регистъра (на адрес http://www.brra.bg) имаше удобен линк към страницата за заявяване на различни справки, а актуалното състояние беше още първата възможна в списъка.

Трябваше да напиша ЕИК на фирмата (бивш Булстат), да си дам мейла, на който искам да получа удостоверението, и да натисна Enter.

Брей – казах си – ама то вече било наистна просто!

Да, ама не. Системата ми каза, че заявката ми е приета, а сега трябва да си платя 4 лева.

Е, с толкова няма да ме уплашат, въпреки че всъщност идеята на регистъра не беше ли друга?! Не аз да си искам удостоверение за собственото актуално състояние, а този, който иска да ми го провери, да може да влезе в регистъра и да си получи справката? Уви пак “да, ама не”. Нещата си продължават по стария начин – отговорността за изваждане на удостоверението пак си остава на фирмата, която трябва да го докаже, а не на онази, която иска да се увери в него.

Хубаво, пак е нещо фактът, че получаването му ще е по-лесно. Или по-точно би било нещо, ако всъщност беше по-лесно.

И така, време беше да си платя четирите лева. Вече започнах да предчувствам някаква неприятна изненада, защото ми е известно, че у нас едно от многото неща, които не владеем, е умението как да приберем парите на някой, който иска да ни ги даде. Оказа се, че съм бил напълно прав.

Ако вляза да си купя нещо от amazon.com, от някоя резервационна система или от който и да е западен онлайн магазин, плащането отнема не повече от минута – времето, през което да въведеш данните на кредитната си карта и да потвърдиш транзакцията. У нас по принцип не е така, а в случая беше по-зле и от обикновено.

Оказа се, че първо трябва да се регистрирам като потребител на регистъра, искащ справки. Това беше относително лесно. Но всъщност защо изобщо ми позволихте в началото да поискам справка, без да съм се регистрирал – не разбирам. Очевидно след регистрацията всичко трябваше да започне отначало, така се и оказа.

След това трябваше да си избера начин на плащане. Както често става у нас, изборът ми беше между една единствена възможност. И както още по-често става, тя изобщо не беше най-популярната.

Най-популярната система за плащания от много години у нас се казва ePay.bg. Системата възникна и набра популярност благодарение на хилядите “интернет хора”, които не обичат да се редят на опашки, за да си плащат тока, парното, водата и кабелната телевизия, по-късно към системата се включиха и много търговци и доставчици на услуги, а преди 2 години с нея стана възможно да се плащат данък сгради и такса смет, дори и личните данъци. Иначе казано, “електронното правителство” (ще го слагам в кавички, още не мога да го приема за нещо, отговарящо на името си) прегърна най-популярната система, за да бъде в услуга на гражданите.

Търговският регистър обаче явно не се чувства част от електронното правителство (или по-точно, явно е бил подвластен на друго лоби), защото беше решил да ни наложи друга система за плащания, за която, признавам си, чувах за пръв път. Тя се казва eBG.bg и прилича досущ на ePay.bg, само дето изисква същата тежка и бавна регистрация, каквато и ePay.bg. И сега аз трябваше да си направя задължително регистрация и в тази система.

В какво се състои регистрацията? Нищо чак толкова невъзможно, но все пак трудоемко и бавно. Първо, задължителното въвеждане на лични данни. Признавам, че системата много културно сама си намери инсталирания на компютъра ми електронен подпис и също така културно си взе много от моите данни директно от него. Но след това идваше далеч по-неприятното – регистрирането на платежни средства. В общия случай това са кредитни или дебитни карти. А проблемът при тях е, че за да се уверят платежните системи, че аз наистина имам контрол над тази карта, а не просто съм я взел за миг от портфейла на някого и в момента преписвам данните от нея, те извършват фалшива транзакция на стойност между 0.00 и 1.00 лева и след това искат да им потвърдя колко точно са ми взели. Последното може да се научи от месечното извлечение от банката, когато получаваш счетоводната справка за транзакциите през месеца, а ако си много нахален и отсреща имат добро сърце – може и след 3-4 дена да се обадиш в банката и да помолиш да ти кажат колко стотинки са ти изтеглени от картата, за да си завършиш регистрацията. Всъщност, като се замисля, фактът, че често се съгласяват да го правят, всъщност обезсмисля цялата система за верификация, защото точно това би направил и онзи, който ми е преписал данните на кредитната карта, нали? ;-)

За капак, след като ми прие данните на картата и каза, че е извършила транзакцията, eBG.bg ми каза и странното изречение, че “за момента системата може да работи само с кредитни карти в лева”. Странно, защото моята беше в евро и ако има такова изискване, не беше лошо да бъда уведомен за него ПРЕДИ да съм направил регистрацията и те да са ми направили фалшивата транзакция.

Та както разбрахте, сега ще трябва да чакам минимум още 3 дни, за да мога да платя 4 лева на Търговския регистър. И то при положение, че имам регистрация в ePay.bg, PayPal и кредитни и дебитни карти, с които навсякъде по света мога да плащам директно и за секунди. При това през тези 3 дни така и няма да знам дали изобщо след тях ще имам валидна регистрация на платежно средство, или не (защото картата ми е в евро, а системата бегло спомена “след после”, че всъщност работи само с карти в левове.

Явно името на системата, eBG, не трябва да се чете по български – ебъгъ, ами по другия начин – ебиги. Хубава работа, ама пак българска!

Ето нейното “доказателство” за неразбираемостта на езика на Вазов:

…Над куностаса имаше втъкната осветена (осветена от някой лъч светлина? или?) босилкова китка и върбово клонче от цветната неделя (Това не е ТАЗИ Цветна неделя, за която би си помислило 1 дете!!!). Тяхното присъствие в къщата носеше здраве и благодат. На околовръст по стените – полици с фарфорови (не знаят,какво е фарфор, уви – вече го няма!) блюда (- русизъм), обезателно (- русизъм ) украшение за всяка къща, която се почита, а в ъглите – триъгълни полички с цветарник (цветарник? – и аз не знам,какво е това! Саксия ли, ваза ли… но звучи като ‘развъдник за цветя’ в съвр. български)) отгоре. Времето отдавна беше изтикало старата мода с чибуците , които също украсяваха стените, с жълти кехлибареви ( кехлибар ако не си виждал също няма да знаеш,какво е. А къде да се види сега той?)смукални и с варакладосани лули. Марко в угода (-русизъм) на традицията беше задържал само един чибук за свое лично употребление - русизъм. Стената, що беше срещу прозорците, играеше важната роля на картинна галерия. Тя беше “ермитажът” (отново понятие, свързано с лична култура.) на бай Марковата къща. Той съдържаше всичко шест, с позлатени кръжила, литографически (да кажем, понятие от лична к-ра, но не може да се очаква, че всяко дете го знае) картини, донесени от Влашко (Звучи като че този Влашко е някакъв човек…). Странният им избор свидетелствуваше за лесния художествен вкус на онова време. (- лесен вкус?  )

И след 2-3 изречения:

Над “мученишката” (архаизъм!) картина стоеше голям стенен часовник с махало (детето не знаеше, какво е това махало, аз отначало се учудих, а после осъзнах, че и моите деца няма да знаят какво е махало), чиито синджири и топузи падаха до самите  възглавници на миндера. Тоя многогодишен часовник отдавна беше изслужил службата си: машините се бяха изтъркали, пружините разслабили, белия глеч на часопоказателя изпопукан, както и стрелите – изкривени и халтави.

А ето и моите съображения защо всъщност в написаното от него няма нищо чак толкова трудно.

куностас - сигурно става дума за иконостас, нали? ако не, явно и на мен ми трябва речник. но вероятността клони към нула.

втъкната - хайде бе, точно пък децата ли не знаят какво значи “да ти го втъкнат”?

осветена - какво, православната църква вече част от древната ни история ли стана? куцо и сакато си освещава заводите, магазините, къщите или сергиите – не виждам проблем децата до възрастта за четене на Под игото да са чули вече тази дума.

околовръст – дори и да не са от София, не може да не са чували, че по Околовръстното има проститутки. Ако пък не искат да се замислят защо Околовръстното шосе се казва така… не значи ли, че просто не искат да мислят?

фарфорови – не знам защо казваш, че фарфора вече го няма – това е руската дума за порцелан. ОК, тук определено трябва жокер. Но и да не знаех руски, можех да предположа, че думата ми звучи руска, оттам нататък с Google ми трябваха 4 секунди да съм намерил превода – проверих го специално!

блюда - даже не знаех, че е русизъм. мисля, че тази дума се използва достатъчно често и днес. Е, не от онези, чийто активен речник е от 500 думи, а пасивният не надхвърля 5000, но нали именно такива неща отличават културния човек от безпросветния консуматор.

обезателно - дали е точно русизъм? сигурна ли си? или просто традиционна славянска дума? но какво, хората днес не я ли използват? тогава защо я знам? И определено не съм я научил в час по руски.

цветарник - звучи ми да е точно саксия. Коренът е достатъчно ясен, за да направиш смислова връзка. А за възприемането на книгата дали ти трябва да знаеш каква точно саксия или ваза е този цветарник? Важното е, че явно е нещо, в което се държат цветя.

кехлибареви - е хайде сега, кой не е виждал кехлибар? И ако не е – да е, егати! Във всеки случай ми се струва много по-вероятно да е виждал кехлибар, отколкото пепел от рози (вдъхновението за това сравнение ми дойде едновременно от фона на твоя блог И от беемветата на Министерството на отбраната).

смукални – това е трудничко. Но ако погледнеш, че в съседство има лули, ще се сетиш, че и това ще да е нещо за пушене.

варакладосани - е, тук и аз се затрудних. Все пак предполагам, че коренът на думата е варак, което е златна боя, с която се боядисват примерно кантовете на луксозни книги, както и икони и дървени рамки. Та предполагам, че става дума за това, че лулите са били декорирани по някакъв начин с варак.

(Между другото, мислиш ли,че Балзак пише по-разбираемо?)

в угода - пак славянски, а не руски корен, бих казал. Угоден, богоугоден – достатъчно разпространени думи, нали? Какво искаш да ми кажеш? Че децата “сгодна женица” не ги затруднява, но от угоден вече се разплакват?

чибук - знаех, че е нещо за пушене, но нали съм си непушач, наложи се да попитам Google. Повярвай ми, за едно дете това действие е още по-привично, отколкото за мен. И така – за 3 секунди имах отговор, че това е вид лула. Отговорът – тук: http://www.kakvo.org/tword/%D1%87%D0%B8%D0%B1%D1%83%D0%BA

употребление - не звучи ли точно като употреба, ползване? Много ясно, че е стара дума, но нима е неразбираема? И Шекспир по-разбираеми ли използва?

“ермитажът” - дали личната култура на един средношколец включва нуждата да знае какво е ермитаж? Или трябва да се ограничи само до презерватив, имплант и екстеншън? Туй е въпросът!

кръжила - това и аз не го знам, признах си

литографически - в 5 или 6 клас по рисуване се занимавахме с линорезба и правехме литографии. Да речем, че по онова време не съм знаел, че това означава просто печат, но пак е ясно, че става дума за някакъв метод за прехвърляне на изображение, за нещо отпечатано.

Влашко - сигурно всеки е чувал поне, че “власите на края на Дунава се давят”. Ако да, редно е да се е заинтересувал и какви са тия власи. Що се отнася до това Влашко да е човек, сетих се за нашия виден пистел Рамбо Силек (според друг средношколец, успял да се увековечи с това попадение на някакъв изпит)

лесен художествен вкус - е това няма как да не го знаят. Защото лесният художествен (и културен) вкус е толкова характерен и за нашето време

мученишката - явно архаизъм. Но като разликата е само 1 буква, дали е неразбираем, как мислиш?

махало - I’m sorrу. Не може някой да не знае какво е махало, това не е недостатъчна култура, а тотална липса на такава. И ако не от култура, поне от докосване до науката трябва да е. Физиката след Вазов ли следваше, че не помня вече?

миндер - стига де, и това ли вече го забравиха? А когато казват онова изречение на Иванчо с многото М-та – “майор Михов мрачно мастурбира между масата и миндера”? Тогава се сещат за думата, нали?

глеч - това мисля, че го знам от 8-9 годишен. Дето се казва, от първия видян грънец, от първото влизане в битова механа, или от първия разговор на тема колко е важно да си пазим зъбния емайл.

халтав - и да не я знаеш, тази дума ще я разбереш само по звученето.

Ако има и друго неясно, готов съм да помагам! :-)

Онази вечер с голямо нетърпение отидох да гледам “Гадни копилета”. Не ме обвинявайте, че съм станал неграмотен, думата копИлета е решение на преводачите, не мое. Всъщност така е решил още Тарантино – оригиналното заглавие на филма е Inglorious Barterds (вместо правилното bastards). Сега, след като вече съм видял филма, почвам да си мисля, че това е първата му проява на политическа коректност в този филм – нали като напишеш думата с грешка, тя вече не е същата, и съответно – може би не е така обидна и дискриминираща. Но може да го е направил и заради Google – все пак има ли по-лесен начин да попадаш на страници, в които не става дума просто за някакви копелета, а именно за неговите копИлета. Хайде стига езикови разсъждения . Да минем към филмовите.

Какво се случва в този филм? Следващите няколко изречения ще са спойлер, така че който иска да не му развалям удоволствието от гледането на филма, да прескочи надолу и да отиде направо към финалните два параграфа с изводите

В началото си мислех, че ще гледам нещо подобно на “Мюнхен”, където израелска тайна група се беше заела да отмъсти за покушението срещу еврейските спортисти по време на Олимпиадата през 1972 година. Но не беше това.

Почти през цялото време имате чувството, че гледате или някой уестърн, или просто “Криминале” – безспорния шедьовър на Тарантино. Обстановката през Втората световна война във Франция е представена по начин, какъвто не съм срещал в никой друг филм досега, може би дори и в “Ало, ало”. Отношенията между враждуващите страни нямат нищо общо с онова, което са ни насадили досега и съветските, и американските филми, пък даже и немските филми – тук воюващите страни си прекарват времето ако не чак в шеги и закачки, то в безспорно интелигентни разговори, изпълнени с уважение и остроумия. Дори и евреите в този филм нямат почти нищо общо с ужасените хора, които сме виждали във всеки друг филм досега, поне не и след първите няколко минути, в които беше показана наказателна акция над едно укриващо се в мазето на селска къща във Франция еврейско семейство.

И само за да не си помислим, че сме объркали сюжета, от време на време ни заливат с някоя и друга кофа кръв от екрана. Главните герои – отрядът от американски евреи, предвождан от Брад Пит (ех, Брад, ех, Пит, имал си и добри роли досега, какво те накара да приемеш това подобие на роля, че и да имитираш физиономията и говора на дон Вито Корлеоне от “Кръстникът”), отишли да убиват и унижават нацисти – се държат като банда пияни каубои в преследване на индианци, и за да не би на някой да не му хрумне точно това сравнение, освен че избиват всеки нацист, който им падне, те го и скалпират, за да всяват допълнително ужас сред нацистите: похват, заимстван от отношенията индианци – каубои, само че обърнат. Точно както е обърната и жестокостта между нацисти и евреи.

Както и да е, не стига, че из целия филм гледаш как евреите избиват нацисти, което, доколкото съм чел, слушал и гледал за войната, не се е случвало изобщо, no филмът ни залива и с още други невероятни идеи. Хитлер и висшите му офицери, вместо да се занимават с войната, си организират филмови премиери, на които се появяват всички вкупом, без особени мерки за сигурност и с почти нулев анализ на рисковете. За капак сменят планираното място за премиерата от голям и престижен киносалон в Париж, с един друг, няколко пъти по-малък, само заради прищявката на един млад актьор (и войник), любимец на Гьобелс, който пък е харесал собственичката му, която всъщност е единствената оцеляла млада жена от едно избитото в началото на филма еврейско семейство.

Казах ли вече “за капак”? Не, рано е било. Ето сега му е времето. За капак гаджето на тази девойка, който е и прожекционист в нейното кино, е негър – нещо, което не се харесва особено на висшите хитлеристи, но въпреки това приемат премиерата да се състои в това кино. Убеден съм, че защото не подозираха, че самата собственичка е еврейка – иначе сигурно щяха да откажат.

Не, все пак е било още рано за капака. За капак един от главните герои на филма, висш офицер от СС, известен с прозвището “ловецът на евреи”, незнайно защо решава да предаде Хитлер и всички висши немски офицери срещу едно имение на остров Нантъкет в САЩ, подарено му от американците, срещу това да не докладва, че е разкрил заговора за покушение срещу нацисткия елит начело с Хитлер по време на премиерата в киното. Малко преди това предател се оказва и една видна немска актриса, също звезда от нацистките филми, благодарние на която групата, която ще извърши покушението, успява да влезе в киното.

И така Хитлер, Гьоринг, Гьобелс и т.н. бяха убити в киното – запалени и застреляни. И войната май наистина свърши. Насред Париж, само за няколко минути. Сега разбирате ли защо съм убеден, че Тарантино е бил нашмъркан много яко по време на правенето на този филм?

А за финал Брад Пит, точно преди да остави ловеца на евреи да заживее щастливия си живот в имението на остров Нантъкет, му направи един огромен и дълбок белег-свастика с нож в средата на челото – както правеше и с всички други нацисти, които пуснеше живи, за да предават на останалите ужаса от това да бъдат заловени и избити от бандата на гадните копилета.

Нещата в “Гадни копилета” са почти като в онзи виц, в който заекът седял пред една пещера и пишел нещо в някаква тетрадка. Минал вълкът и го попитал “Какво пишеш бе, заек”, а той му отговорил “Пиша дисертация за това как зайците ядат вълци”. Вълкът изроптал и заплашил заека, а той му казал “Ела да се разберем в пещерата”. След малко излязъл с вълча кожа през рамо. Същото сполетяло и мечката, и лисицата. Оказало се, че в пещерата ги чака лъвът. Та извода от е, че не е важно каква дисертация пишеш, а кой ти е научният ръководител.

Същото се е получило и при Тарантино – не е важно каква е историческата истина и дали я познаваш и разбираш, важно е на кого искаш да се харесаш (или кой ти плаща хонорара).

История 1. Такси без колан и без грижи.

Взех си такси от летището. ОК супер транс, защото, както един път вече писах, другите с договор там, Такси експрес, са вече доказани мошеници – още си пазя в портфейла бележката, от която се вижда как по многократно проверяван маршрут от летището до точно определен адрес в София, намиращ се на разстояние от 11.2 километра от Терминал 2, успяха да ми “измерят” 16.5 километра по иначе честна цена на километър. Но да не се отклонявам.

Опашката от коли на ОК на летището беше необичайно разноцветна. Светло жълти и новички таксита, по-тъмно жълти и не толкова нови и едно, което изглежда беше участвало ако не в Балканската война, то поне е било в Белград по време на американските бомбардировки през 1999 година. Нещо явно беше извършено “обновяване” на парка, към който според мен са се включили и коли на разни фалирали “копърки”, ако употребя таксиджийския език. Както се сещате, точно тази кола ми се падаше по ред. Прибирах се от подредена държава, а и нали си обичам реда, та не ми и хрумна да го прескоча и да искам да се кача на това след него.

Нямам абсолютно нищо против човека, който го караше – симпатичен бивш тираджия на средна възраст, който ми се оплака, че заради кризата от международните превози вече се печелело по-малко, отколкото от каране на такси в София. Поради предишната си професия познавал чудесно пътищата на Германия, но за сметка на това си нямаше и хабер от софийските улици, а пък GPS-ът му още нямал подробна информация за София. За щастие аз пък знаех къде отивам и как се стига до там, така че това не ми беше никакъв проблем, въпреки че си е лека излагация за фирмата, ако на нейно такси се качи и пътник, който изобщо не познава София (особено пък ако е чужденец, ще е много интересно при нивото на използване на чужди езици от страна на нашите таксиджии), и се окаже, че и шофьорът им не я познава повече от него.

Не от някакво недоверие към човека, който не знае как ще стигне до крайната ми цел, а защото просто така обичам, веднага си сложих предпазния колан. И както правя винаги след като той щракне, го дръпвам леко в заключалката, за да видя дали е хванал. Този почти не щракна и не беше хванал. Опитах отново, натиснах по-силно, за да щракне по-добре – пак без резултатт. Опитах и трети път и след това вече попитах дали коланът работи. “Работи, да, жената винаги си го слага” – беше отговорът, който получих. Шофьорът реши да ми помогне и да ми покаже как става тая работа, както и очаквах – отново без успех. След като и той се увери, че няма как да ме убеди, че имам колан, човекът каза “ама ти не се притеснявай – няма нужда да го слагаш”. Излишно беше да обяснявам, че аз не го слагам, за да съм защитен от глоба, а за да съм защитен при произшествие, така че и не обяснявах, просто се надявах да не е това денят, в който коланът ще ми трябва за неутрализация на лош късмет, защото застраховката ми покриваше този ден, но само ако съм извън територията на България, а аз вече не бях.

Та какво излезе? Че и през 2009 година може да те возят на кола с неработещ предпазен колан (и то със сигурност отдавна, това си личеше по състоянието на ключалката – явно “жената”, когато си го е слагала, ако изобщо, се е интересувала от това да не получи глоба, а не да не получи нараняване на главата при случаен удар, примерно). И че установяването на тази, бих казал, сериозна повреда по колата, не беше съпроводено примерно с обаждане веднага на диспечера за записване на час в сервиз, а със снизходителното “няма нужда да си го слагате”.

Впрочем на следващия ден се обадих на телефона за жалби на ОК и там получих уверението, че колите се проверяват всеки месец и че неизправността на тази кола съвсем скоро ще бъде отстранена. Смятам след една седмица да питам за резултата, но всъщност мисля, че очаквам от умрял писмо.

История 2. Billa на стероиди или кой е най-кривият начин, по който може да се реализира изразът “Клиентът винаги има право”.

Кварталната ми Billa не е точно любимият ми хипермаркет, но признавам, че има поне няколко причини да го посещавам от време на време – не само близостта му до мястото, където живея. В конкретния ден късно вечерта (същият понеделник от историята с таксито по-горе) причините да посетя Billa бяха три: у дома ме чакаше поизпразнен хладилник, защото точно в този ден се прибирах от чужбина; Billa беше току-що отворила след едноседмична реконструкция и ми беше интересно какво ще се е променило вътре; топлият и хубав хляб, който ми липсваше най-силно от всички храни у дома този ден, е едно от хубавите неща, които могат да се купят в Billa.

Речено – сторено. Около 21:10 влязох в магазина на Billa на бул. България.

Първа приятна изненада – чисто новички пазарски колички. Затова пък вътре магазинът вътре се оказа почти огледално обърнат като подредба на стоките, само че и не точно огледално, за да бъде откриването на нещата, които търсиш, възможно най-трудно. Не случайно споменавам сменената подредба, защото тя има отношение към по-нататъшното развитие на нещата. Втора приятна изненада – вече имаше щанд за прясна риба, който отдавна смятам, че трябваше да има в този магазин. Само дето точно тази вечер, уморен от цял ден път и след пътя – работа в офиса, не ми беше до риба.

Е, ред беше и на втората неприятна изненада. Магазинът имаше вече нови каси. На пръв поглед по-хубави от предишните, с много по-удобни за взимане пазарски торбички например, само че изходната тава, в която касиерката пуска стоките, които вече е маркирала, е ламаринена, наклонена и пуснатите там кисели млека се удрят по начин, който с лекота ги прави на айрян. След като изгледах как полита и какви удари понесе едно от млеката ми, преди да спре и да имам възможност да го взема, аз опитах да кажа, че не ми харесва да виждам как млякото ми се превръща в айрян, а отговорът с усмивка беше, че “това е предвидено”. Не знам от кого беше предвидено – дали от производителя на млякото, който използва касиерките да му разбъркат продукцията, за да не се залепва по стените на кофичката, или от австрийците, които са сметнали, че опаковката му е достатъчно здрава, за да издържи на лашкането и да не се спука и разтече. Във всеки случай, опитах да кажа съвсем деликатно, че никак не ми се вижда смешно това, че стоката, за която ще платя след секунди, е преминала в друго агрегатно състояние, но в отговор не усетих дори и съчувствие.

Въпреки всичко нещата щяха дотук и да си останат, ако не беше се случило и още нещо. Дойде редът на един пъпеш, който си бях взел от щанда с плодовете. Да припомня, че бях доста уморен от цял ден път и работа, а и магазинът беше с нова подредба вътре. С две думи, нито бях видял къде са сега везните, с които трябва да си претеглиш плодовете и да им сложиш нужния етикет, нито се бях сетил, че без него няма как да ми бъде маркиран пъпешът на касата. На въпросителния поглед на касиерката отговорих с нещо съвсем кротко от типа на “о, забравил съм да го маркирам – просто го оставете, няма да го взема”. Явно това беше някаква ключова фраза, която задейства касиерката по начин, по който камшикът задейства един кон. Тя скочи от мястото си, каза ми “изчакайте така”, хвана пъпеша и изчезна по посока на зоната с плодовете и зеленчуците. Нямаше никакво значение, че опитах да извикам след нея “оставете, не искам, не ми трябва”. Истината е, че тъй като бях уморен, не исках да прекарам още 2 минути на касата, колкото щяха да са необходими на касиерката да се върне с вече етикетирания пъпеш. Ако не ми беше до тези две минути, нямаше да ми е никакъв проблем и сам да отида и да си го премеря, вместо да я разкарвам нея.

В този момент ми идеше да зарежа всичко на касата и да си тръгна, но реших, че това е просташко поведение и не мога да си го позволя въпреки умората. Така че изчаках тя да се върне и потвърдих желанието си да не купя този тъп пъпеш, заради който висях там против волята си. “Няма проблем” – беше отговорът. Добре, а тогава защо преди 2 минути имаше проблем и трябваше да изчезнете, без да ми обърнете изобщо внимание на това, че казвам “не искам”. Както и да е, усетих, че това не е направено по желание и реших да извикам дежурната управителка, за да обясня, че директивите на управата не ми харесват и ми се струват обидни, пък и да обърна внимание на проблема с изходящите зони на касите, ставащи причина за прекалено много блъскане на вече маркираните стоки, които клиентът просто не може да поема и поставя в торбата си със скоростта, с която касиерката може да ги пуска там.

Слушаха ме внимателно, обещаха да обърнат внимание на ръководството за тези проблеми, но по въпроса за това защо ми се отказва правото да не купя нещо, което съм забравил да си претегля, обяснението се състоеше в неоспоримото “защото клиентът винаги има право”. Разбира се, това беше демагогия, защото истинското обяснение е, че касиерките са инструктирани да се изстрелват към везните с всяка неетикетирана стока само и само да не пропадне нейната продажба. А пък обяснението “защото клиентът винаги има право” всъщност звучи точно като “защото клиентът има право да е тъп и дори и когато е такъв, ние трябва да намерим начин да му приберем парите”.

От последвалия разговор с касиерката, докато тя приключваше с моята покупка, разбрах, че наистина те имат заповед да се изстрелват като ракети в ситуации като тази, и че всъщност тя не може да направи нищо, за да угоди едновременно и на мен, и на австрийското ръководство. Направиха така, че да се чувствам виновен, че не съм видял везната, че не съм съобразил, че трябва да я използвам, и че изобщо съм решил да си купя пъпеш. И вече не ми се ядат пъпеши, а май и не ми се пазарува в Billa. Но знам, че ще ми мине. Надявам се и на касиерката да й се размине, защото жената всъщност не правеше нищо, освен да изпълнява заповеди. Само че – глупави.

История 3: Прокиснали квартални сърмички

Тази тема всъщност не е на няколко дни, а на много години. Защото се повтаря отново и отново. Става дума за наблюдението, че колкото по-малък е един магазин, толкова по-голям е шансът да си купиш нещо развалено от него.

На следващия ден след обяд, все още по-малко от 24 часа след случката с таксито, тъй като имах доста работа в офиса, за пореден път трябваше да измисля как да хапна нещо за 10 минути, вместо да отделям половин-един час за истинска храна. Изборът ми в Лозенец не е кой знае колко голям – едно павилионче за сандвичи, което обикновено най-късно до 15: следобед вече е затворило, и един малък магазин за храни – обект, който преди 20 години щеше да се казва супермаркет, а сега – по-скоро голям минимаркет. От там досега си бях купувал предимно някоя и друга вафла, кроасани или кисело мляко, но бях забелязал, че вътре има и щанд със салати. Когато отидох там, видях, че на един човек пред мен му пълнеха бурканче с постни лозови сърмички. Това ми се стори приемлив вариант за меню за леко хапване в 3 следобед и аз също си поръчах от тях.

На пръв поглед всичко им беше наред. След като обаче започнах да ги ям, дойдоха и изненадите. Първата беше ОК, втората беше леко засъхнала и с втвърден вече ориз от едната страна (явно стояла с тази страна повече от допустимите часове, но все пак – без поражения във вкуса). Третата приличаше много на нея, но четвъртата към засъхването си беше прибавила и един съвсем ясен вкус на прокиснало – очевидно беше от предишна партида, която след като не е била продадена навреме, просто беше смесена с останалите. Естествено, в този момент прекратих експериментите с организма си и изхвърлих не само номер 4, но и номера 5 и 6, без да проверявам дали те са от добрите, или от прокисналите. И още по-естествено, за пореден път реших, че повече няма да си купувам прясна храна от малки магазинчета. Питате защо все пак съм решил да пазарувам от този, като знам, че е малък? Ами защото ми беше направил впечатление на доста посещаван и определено не чак толкова малък. Но явно, че у нас всичко, по-малко от международна верига хипермаркети, е прекалено малко, за да може да гарантира нужното ниво на контрол на това, което предлага на клиентите си.

После нека пак всички се тюхкат защо малките магазинчета не издържали на конкуренцията на големите хипермаркети и фалирали. Не, истината е, че клиентите не издържат на дребните номерца на малките магазинчета и на непрекъснати им опити да ги прецакват и просто спират да им плащат. Иначе казано, малките магазинчета сами си режат клона, на който седят.

Има ли някакъв общ извод от тези три истории? Май не се сещам за друг, освен че те за пореден път ми доказват, че даже и когато тичаме с всички сили към Европа като касиерка към везна за плодове, пак се оказваме твърде далеч от нея. Когато не по качеството на предлаганите стоки, то поне по манталитета на това предлагане и по разбирането на толкова основни понятия като това какво означава клиентът да има право. Защото то никога не трябва да има смисъла на “клиентът винаги има право да бъде ТЪП”.

Учудващо за мен практически никой не повдига въпроса защо не се вземат мерки да се стимулира полезното за всички потребителско поведение на купувачите на автомобили, вместо онова, което е полезно само за самочувствието на хора, които нямат с какво друго да се похвалят, освен с габаритите и кубатурата на управяляваното от тях пътно-бойно превозно средство.

Разбира се, данъчният кредит за товарни автомобили и автомобили със седем и повече места е бил измислен с идея да се помогне на развитието на бизнеса. Но по някакво прекалено удобно “недоглеждане” на текста на закона, под негова защита са се оказали и едни такива превозни средства, които ако имат общо с някакъв бизнес, то това е само “бизнесът” на “добре облечени бизнесмени” (бизнесът е в кавички, защото обикновено става дума за бизнес, който не генерира приходи за хазната).

И така, досега правителство след правителство не виждаха нищо нередно в това едно превозно средство като джипа, което няма никакво приложение в бизнеса, освен може би бизнеса с отвличанията, да се ползва с данъчна преференция в размера на цялото ДДС, което е платено за него, докато в същото време фирмите са принудени да плащат пълния размер на ДДС за горивата, които използват, за да си вършат работата.

Купувачите на джипове ползват 20% данъчни преференции, докато всички, решили да си купят малка и икономична кола, хибрид, електромобил, сегуей или каквото и да е друго превозно средство, което би могло да направи нещо за по-чистия въздух, за по-малко задръствания и за по-толерантна атмосфера на пътя, са принудени да плащат пълния ДДС и да се “радват” на присмехулното отношение на тарикатите с джиповете, които гледат на тях като на абсолютни баламурници и най-многото да им дадат приятелския съвет “па що не си купиш джип?”.

Сега обаче си имаме ново правителство. Много амбициозно правителство, което обещава да промени страшно много неща в държавата и да направи така, че тя да заработи по-добре и изобщо – да стане по-приятна за живеене.

Е, ето моята идея за тях.

1. Незабавно изключване на джиповете и други луксозни возила с над 7 места, но очевидно нямащи бизнес предназначение, от списъка на автомобилите, за които се полага данъчен кредит. Разбира се, който вече си е купил джип – печели. Който само си е мечтаел – губи (или плаща повече, но пак си постига мечтата, ако е толкова упорит). Но поне онези, които си купуват нормални коли, престават да се чувстват като балъци.

2. Въвеждане на данъчни облекчения за малки и икономични автомобили, хибриди, електромобили и персонални транспортери (Segway) – все превозни средства, които могат да подобрят обстановката на пътя и от екологична гледна точка, и от гледна точна на задръстванията. Тук може да се направи и някаква градация – малки автомобили и хибриди – само освобождаване от ДДС. Електромобили и електрически персонални транспортери – освобождаване и от пътни данъци, безплатна регистрация и други подобни, евентуално стимулиране и на дилърите на такива превозни средства, за да им се даде възможност да предложат и по-атрактивни цени.

Дори и ако приложат само първата й част, поне ще увеличат приходите в бюджета. Ако приложат и втората част, приходите може и да не се увеличат, но пък ще се промени облика на държавата, макар и не веднага. А в това определено си струва да се вложат държавни пари – и в развитите държави то е факт, при това в сериозни мащаби.

Дали обаче този премиер, на чийто облик джипът седи много по-добре от един смарт, ще намери сили да осъзнае, че една подобна промяна на ценностите трябва да бъде подкрепена? Имам известни съмнения по този въпрос. Но пък се надявам да греша!

1. Българите са невероятно интелигентни.
Едва ли не – най-интелигентните в света. Само израелците ни пречат да сме номер едно. Всъщност тази легенда произлезе от първите тестове на Менса в края на 80-те години, когато (вероято благодарение и на мен, защото бях един от първите, които си измериха интелигентността и на прима виста, без дори да знам какво изобщо ще представлява теста, изкарах 98%), се оказа, че сме втората нация в света по резултати. Да, това би трябвало да значи, че сме интелигентни. А всъщност значеше, че тогава за нас образованието и науката значеха много и полагахме сериозни усилия да сме добри в тях, отделяхме им нужното време, а нямаше и много забавления, които да ни разсейват от тази целеустременост. Иначе хората навсякъде по света са еднакво интелигентни, само различният начин на живот стимулира или подтиска нуждата да използват интелекта си.

2. Българите са добри хора.
Сигурно затова си имаме поговорката “Не е важно аз да съм добре, важно е Вуте да е зле”, затова си имаме и вица за българския казан в ада. Всъщност прецакването на ближния е нашият национален спорт, а омразата – любимата ни емоция.

3. Българите са много талантливи.
Имаме талантливи музиканти, спортисти, учени… А какво, другите нямат ли? Всъщност повечето от най-добре реализиралите се с таланта си българи са го направили извън България. Напълно разбираемо е, че когато тръгваш от ниско (както е при повечето българи) и искаш да се наложиш в една качествена среда, ти полагаш много повече усилия, за да се усъвършенстваш и да бъдеш приет и харесан, отколкото онези, които са доволни от съдбата си. Така че не става дума за повече талант, а за повече мотивация. Талантът, както и интелектът, са разпределени равномерно по Земята – просто нуждата от разгръщането им на различните места е различна.

4. Българите са ученолюбиви.
В това твърдение има истина, само че тя вече е в минало време. Да, от втората половина на 19 век, та до края на 80-те години на 20 век, българите наистина са виждали зависимост между образованието и знанията си и успеха в живота. Само че демокрацията смени ценностите и заедно със свободата, която тя ни донесе, дойде и емпиричният опит, че успехът в живота има много малко общо с това колко си образован, знаещ и можещ, а много повече – с това кого познаваш, на колко богати господари служиш и доколко си готов да вървиш през трупове, за да се издигаш към върха. Ученолюбието загуби, днес на власт са безскрупулността и неграмотността.

5. Българите са трудолюбиви.
Българите всъщност са доста мързеливи и гледат как да получат най-много облаги с възможно най-малко усилия. Ако българите бяха трудолюбиви, от това трудолюбие щеше да има все някакви видими резултати. Всъщност основните усилия в областта на труда, които те полагат, са свързани с това да се наместят възможно най-добре на удобно и добре платено местенце, не в това да създават нещо на него.

6. Българите са предприемчиви.
Виж точка 5. Ако бяха предприемчиви, и от това щеше да има някакви видими резултати. Всички що-годе успешни начинания у нас са резултат от мащабни инвестиции и протекции, не от специален талант. А не една и две западни фирми, облегнали се на българския предприемачески талант за реализацията на своите проекти тук, са се оказвали затънали в блато, от което излизане няма. Българите са царе на разрушаването, не на съграждането.

7. Българите са прекрасен народ, но политиците им са скапани.
Да бе, да. А тези политици откъде се взимат? Вносни ли са? Е, един беше, но това като цяло е изключение…  Не, политиците са просто една статистическа извадка от целия народ. Щом те са корумпирани, значи и самият народ притежава ген за корупция – просто чак когато хората влязат в политиката, хората получават възможности да се разгърнат и истински да реализират корупционната си същност. И впрочем да не би корупцията да е само при политиците? Защо пренебрегваме съдии, полицаи, митничари, лекари, учители и всякакви чиновници?

8. Българите са гостоприемни.
Всъщност българите са гостоприемни само докато примамят туриста или чужденеца да дойде при тях. Падне ли им един път, след това само гледат как да го излъжат. “Фрешовете са по 4 лева. Вие сте българи, вас няма за какво да ви лъжа” – тази фраза, изречена към мен от сервитьорка на Слънчев бряг преди 4-5 години, характеризира най-точно нашето “гостоприемство”. Гостоприемни са тайландците, сингапурците, хонконгците, германците, англичаните, дори и турците. Българите не са.

9. Българките са най-красивите жени.
ОК, не казвам, че са грозни. Но съм виждал също и много хубави германки, шведки, италианки, китайки, японки, ако щете – американки и австралийки, и при това много по-малко от тях имат облекло и излъчване на проститутки. Ама при нас процентът на красивите бил по-голям? Може и така да е – ама и това си има своята причина, или даже две. Първата е в това, че прекалено много жени у нас не виждат по-добра реализация за себе си от това да се “продадат” възможно най-скъпо като жени (т.е. да се преборят за възможно най-богат мъж). Докато в хубавите страни това е само част от личностната им реализация. Да не говорим, че много често у нас само фасадата е красива, а съдържанието е пълно менте. Точно като в туризма: лъскави фоайета и рецепции на хотелите, а вътре – лошо обзавеждане и ужасно обслужване. А втората причина е в това, че много от най-хубавите жени в развитите страни живеят доста по-затворен начин на живот в своя си социален кръг, така че случайният турист просто не може да ги види случайно на улицата.

10. Българските мъже са най-великите любовници.
Една от най-трайните легенди, възникнала по времето на гларусите през 60-те и 70-те години на миналия век. Покритие? Че на кой му трябва! Важното е тупането в косматите гърди, все някой може да ни повярва (фактът, че напоследък са по-малко космати, нищо не променя в смислов план). Лошото е, че шведките и полякините все по-малко се интересуват от нашите курорти, а и рускините, когато приритат за секс туризъм, предпочитат Турция, където мъжете имат същите претенции на секс машини, но за сметка на това луксът и обслужването са на доста по-високо ниво.