Ще върна топката на sexolog.blog.bg, която се отклони от своята основна тема и ми посвети цял пост, за да ми покаже колко е неразбираем Вазов за днешните ученици, и ще се опитам да покажа, че всъщност е точно обратното.
Ето нейното “доказателство” за неразбираемостта на езика на Вазов: Read more…
Да, и това дочакахме – от най-нестандартия филмов гений, Тарантино се превърна в пак нестандартен, но политически коректен режисьор. Макар все още да имаш чувството, че когато прави филмите си, е здраво нашмъркан, те вече са изцяло в правия път на политическата коректност и единственото, което ги отличава от основното количество американска боза, са жестоките и натуралистични кървави сцени в особено близък план.
Онази вечер с голямо нетърпение отидох да гледам “Гадни копилета”. Не ме обвинявайте, че съм станал неграмотен, думата копИлета е решение на преводачите, не мое. Всъщност така е решил още Тарантино – оригиналното заглавие на филма е Inglorious Barterds (вместо правилното bastards). Сега, след като вече съм видял филма, почвам да си мисля, че това е първата му проява на политическа коректност в този филм – нали като напишеш думата с грешка, тя вече не е същата, и съответно – може би не е така обидна и дискриминираща. Но може да го е направил и заради Google – все пак има ли по-лесен начин да попадаш на страници, в които не става дума просто за някакви копелета, а именно за неговите копИлета. Хайде стига езикови разсъждения . Да минем към филмовите. 
Отидох да гледам “Ангели и демони” с доста предубеждение. Не само от това, че предишният филм от поредицата – “Шифърът на Леонардо” се беше оказал много под очакванията ми, а и защото преди да излезе на екран в България, новият филм буквално беше удавил планетата с реклама. В седмиците преди филма успях да видя огромните му постери, от които ме гледаше увереният поглед на професор Робърт Лангдън, или иначе казано, на “нашенеца Том Ханкс”, на цели 3 континента.
При това положение може би е малко чудно, че филмът ми хареса, и то толкова, че щом излязох от него, знаех, че искам да го гледам пак и само няколко дни по-късно направих точно това.
Read more…
От няколко дни водещите медии в цял свят говорят за 47-годишната шотландка Сюзън Бойл (Susan Boyle), а в YouTube клиповете със записа на нейното гениално изпълнение в британското шоу за таланти Got Talent до днес са регистрирали вече над 20 милиона показвания.
Susan Boyle – I Dreamed a Dream
У нас, разбира се, никой не е и чувал името й и не видял нейното впечатляващо изпълнение. Тук се вълнуваме от мюзик айдълите и вип брадърите си, както и от пластично-силиконовите и стилистични (в смисъл на модни) “достижения” на родните звезди. Впрочем, ако изключим отделните ни лично успели в чужбина изпълнители, които обаче са станали такива благодарение на собствените си способности и като най-обикновени граждани на света, а не като българи (нищо че пропагандата и преди, и сега, се опитва да ни убеди в обратното), най-голямата международна “звезда”, която сме създали до момента, беше онази вече отново напълно безименна изпълнителка на “мегахита” Кен Лий.
Какво е общото между Валентина Хасан и Сюзън Бойл?
Read more…
Знам, че ще ви се стори негативно, но сега ще ви обясня какво според мен прави нашият иначе прекрасен Дельо Хайдутин на борда на Вояджър. Пропагандата от края на 70-те години побърза да ни каже (пък и до днес продължава да го твърди), че това е невероятно признание за нашата музика и култура, но всъщност положението е доста по-различно.
Наскоро се бях заинтересувал какво точно сме пратили на инопланетяните и успях някъде в интернет да намеря златната плоча на НАСА, издадена преди няколко години на 2 CD-та, и да разгледам и чуя съдържанието й. Честно казано, искат се здрави нерви, за да я издържиш цялата, дори и да не си извънземен.
Въпреки кратката й и трагично завършила кариера, за мен Паша Христова си остава най-ярката звезда на българската естрада. А със сигурност най-добрата й песен (макар и не с популярността на “Една българска роза”) се казва “Нека този миг да спре”, известна още и като “Броя до пет”. Винаги съм си мислел, че това е една оригинална българска песен, с която имаме право да се гордеем. До оня ден.
Както си бях седнал в едно ресторантче близо до офиса по време на обедната почивка, по едно време чух, че пуснаха тази любима моя песен, която доста отдавна не бях чувал. Ведната след началните акорди обаче, точно след като се включи вокалът, усетих, че нещо не е съвсем наред. Думите като че ли не бяха същите, въпреки че гласът звучеше много подобно. Заслушах се по-внимателно, защото музиката беше съвсем тиха, и следващата ми изненада беше, че думите не просто бяха други, те бяха и на английски. Явно бях разкрил поредния кавър, за който толкова почти никой не е споменавал.
На филма Mamma Mia! тръгнах с лека смесица от високи очаквания и някакво усещане, че може и да не ми хареса интегрирането на прекрасните песни на ABBA с някакъв сюжет. Но все пак, при положение, че бях точил лига на мюзикъла в Лондон по Нова година, а не можах да го видя, защото точно в дните, когато бях там, нямаше представления (освен едно опасно скоро преди да тръгна за летището), а после се чудех дали да не го гледам във Виена (но не го направих, защото не знаех доколко ще е “преведен” на немски и съответно неразбираем за мен), то нямах никакъв избор, освен в първия възможен момент да се насоча към филма. Още повече че в някакъв репортаж по CNN точно в деня на световната премиера вече бях чул как “Джеймс Бонд” пее песни на ABBA (не мога да отрека, че като чуя гласа на Пиърс Броснан, си представям веднага Джеймс Бонд), а и ABBA вече повече от 30 години са една от най-любимите ми групи.
Мразя така наречените телевизионни игри. Имам предвид всички онези “игри”, при които някоя “ентусиазирана”, тъпичка (поне по поведение) и бореща се за бъдеща слава псевдоводеща (задължително с цици) призовава публиката да се обажда на импулсни телефони, за да даде отговор на някой очевиден въпрос, за да получи някаква парична награда, която впрочем зрителите си плащат многократно, докато се мъчат да “пробият” до влизане в ефир.
Честно казано, за мен е обидно изобщо да гледам подобна боза, но все пак на моменти се оказвам хипнотизиран от глупавите въпроси и още по-глупавите отговори и стоя до края, за да видя докъде може да стигне наглостта на организаторите на играта. А тя винаги стига много надалеч. И все пак, докато се спазват “правилата” – отговорът да е очевиден, а целият проблем да се състои в това да стигнеш до правото да го дадеш, то всеки зрител, който участва, си е виновен сам, че вярва в нищожни шансове, а организаторите просто се възползват от наивността на хората. Това може и да съдържа някаква морална вина, но от друга страна стои в основата на всеки печеливш бизнес…
“Играта на Европа” по телевизия Европа тази сутрин обаче издига наглостта на тези игри на ново ниво.
Read more…
Знам, знам – изразът за стрелянето по принцип е за пианиста.
Във филмите обаче, поне в днешно време, пианисти няма. Затова пък има преводачи, с чиято помощ се подготвят субтитрите. Които се оказва, че често могат по-малко и от пианиста, станал причина за измислянето на горното остроумие.
Има два вида субтитри – официални и “юнашки” (такива, свалени от сайта subs.unacs.bg). От последните никой не очаква много, защото те се пишат от ентусиазирани тийнейджъри, които и български не знаят като хората, какво ли остава за английски или някой друг, по-рядко срещан език, от който превеждат, но на които можем да се възхитим поне на желанието да помагат на онези, които не знаят чуждия език, да разбират за какво става дума във филмите.
Получаването на електронна поща може да е досадно дори и ако нямаш по 900 писма на ден (както е моят случай). Достатъчно е подателите й да пишат така, че да ти пречат да разбереш какво искат да ти кажат. Но пък моето по-специфично положение ми дава възможност да направя и някои статистически изводи за най-често срещаните нарушения на добрия вкус, етикета и елементарната комуникационна логика, без чието спазване просто не можеш да “пробиеш” до получателя.
Снощи пак ходих на кино. Където най-много обичам – в Арена. Френско при това (колко рядко се случва там да включват и такива филми в програмата). Филмът се казваше “Не казвай на никого” (Ne le dis a personne) и сигурно е най-слабо рекламираната премиера за последната година. Впрочем, като почти всеки европейски филм (някак си даже и българските се радват на много повече реклама, въпреки че рядко заслужават да се инвестира в тяхното рекламиране).
Добре, че залата беше малка, та двайсетината души в нея все пак правеха десетина процента запълване. Филмът беше много хубав, както и очаквах, след като бях видял рейтинга му от 7.4 в IMDB. Качествен трилър със заплетен сюжет, за какъвто и в Холивуд биха си мечтали. Може би обаче прекалено заплетен, за да го разбере тяхната масова публика, та сигурно затова е и останал да се прави в Европа. Филмът беше емблематичен и по отношение на това по какво се отличават европейските и холивудските филми. Ще опитам да дам основните точки. Очаквам и вашата подкрепа с още наблюдения за разликите… Read more…
Първо и безспорно – Дани Клайн може да пее. И то страхотно. Тя е един от хората с късмета да имат различен и разпознаваем глас, който и да не е точно идеален в смисъл на нежност и мекота, но точно това се оказва негово предимство.
Второ, вече субективно – това, че песните й от края на 80-те години, изпяти през 2007 година, са в много различен и далеч по-джазов стил, не ги прави изобщо по-лоши и в новия вариант също много й отиват.
Но това, че тя на практика обвини нас, публиката, за това, че в залата нямало роми, а и се възмути защо жените на толкова много места по света (визирайки и България) не получавали лесно правото да правят същите неща, които и мъжете, вече си беше двойка гафове, които не отиват на звезда от подобна величина (пък и с подобни качества).
Тази вечер беше официалната премиера на разтърсващия филм на Ал Гор, посветен на проблема с промените в климата, предизвикани от човешката дейност – “Неудобната истина”. С този филм се закри официалната програма на поредния София филм фест.
За “Неудобната истина” ще кажа само това, че филмът е великолепен и трябва да бъде гледан – сериозен, убедителен, подробен и неочаквано увлекателен. Но сега няма да пиша за това – просто съветвам всеки да го види и ще се убеди сам. Ще пиша за ужасния начин, по който беше представен той в храма на културата – най-голямата зала на НДК.
Преди минути завърши финалът за избор на българска песен за Евровизия. Най-добрата песен спечели, при това с шеметна преднина от повече от 6 пъти повече гласове от тази след нея в класацията.
Дотук добре. Този път никой няма да каже, че изборът е бил манипулиран, опорочен или фалшифициран. Е, вярно, че в блогът на Днесчо, по-точно в темата му за Евровизия, написана след полуфинала, поне 10 коментара бяха открити призиви да се гласува именно за тази песен, но приемам, че това са били спонтанни мнения, а не организирана акция.
Ще излезе, че Симеон Сакскобургготски е прав, че българите не искат да гледат позитивно на нещата, които им се случват…
В събота вечерта се проведе полуфиналът на Евровизия. За ужасните изпълнения се изписа толкова много – поне 5 поста тук, с десетки коментари, особено към единия от тях. Повечето – справедливо критични, плюс няколко лични пристрастия, едни за някого, други против. Но като цяло – едно справедливо възмущение от общото представяне и обективно обвинение в голяма излагация. Но какво от това – кучетата си лаят, БНТ си организира нашето участие в Евровизия всяка поредна година.
Какво се случи в неделя вечер? Почти тричасово ледено шоу на Албена Денкова и Максим Стависки с участието на Васко Василев и един куп международни звезди на леда, от което, ако махнем рекламния елемент (който всъщност беше само във връзката между името на шоуто и паралелно вървящата кампания на генералния спонсор ВиваТел), беше сигурно най-голямото културно събитие за последните няколко години, може би единствено след пословичния концерт на Depeche Mode, за да не обидя тези, които твърдят, че това е най-хубавото нещо, което са виждали .
Днес, явно като за в почивен ден посред седмицата с малко зрители (втори ден на Коледа), по Диема2 бяха заредили програмата си здраво с разредена боза без грам резлив вкус.
11.00 “Небесни шерифи” – екшън с Дийн Кокран, Амар Дарайсех, Тим Томерсън
12.30 “Въздушен удар” – екшън с Робърт Руслър, Атанас Сребрев, Китодар Тодоров
И двата филма ги разпознах като Made in Bulgaria по недвусмислени признаци – познати сгради от София, фрагменти от летището на София и коли с българска регистрация.
Не ми се преразказва за какво ставаше дума в тези елементарни и тъпоумни американски екшъни, защото ги гледах с половин око, но по едно време наистина ми стана интересно докъде може да стигне тъпотата в тях и се уверих, че наистина само тя и вселената нямат граници.
Все пак ще спомена малко, за да добиете някаква идея за “творбите”.
Тиха нощ, свята нощ… Защо обаче у нас се празнува с толкова пукотевица и фойерверки? От 6 следобед насам минавам през различни квартали, и то все в така наречената “по-хубава” част на града, и на всеки няколко минути някой се държи, все едно се посреща китайската нова година, и то в Китай 
Recent Comments